— Как е възможно? Нали блокирахме достъпа му?
— Сигурно го е направил преди време. Не е вчерашен.
— Защо пък ще го прави преди време, Фил? Не е имал никакви причини да очаква подобен развой.
— Знам, но засега не намираме нищо. — Блакбърн замълча, после допълни: — Боб. според мен трябва да изтеглим пресконференцията.
— За кога?
— Утре в края на деня.
— Добра идея — изрече Гарвин. — Ще го уредя. Можем да я направим дори на обяд. Самолетът на Джон Мардън е сутринта — добави той за шефа на „Конли-Уайт“. — Ще стане.
— Сандърс се кани да протака до петък — поясни Блакбърн. — Просто трябва да го притиснем до стената. Вече е натясно. Няма достъп до данните на фирмата. Не може да стигне до „Конрад“ или нещо друго. Изолиран е. Изключено е до утре да открие нещо компрометиращо.
— Хубаво. А журналистката?
— Според мен ще пусне материала в петък. Вече е разбрала, не знам откъде. Но няма да устои на изкушението да смаже Сандърс. Историята е чудесна и тя няма да я изпусне. А това ще го направи на пух и прах.
— Чудесно — каза Гарвин.
Мередит Джонсън излезе от асансьора на петия етаж на „Диджи Ком“ и се сблъска с Ед Никълс.
— Липсваше ни на сутрешните заседания — каза Никълс.
— Ами да, трябваше да се погрижа за някои неща — отвърна тя.
— Има ли нещо, което трябва да зная?
— Не. Досадно е. Само някои технически въпроси за освобождаването от данъци в Ирландия. Ирландското правителство иска засилено местно участие в завода в Корк, а ние не сме убедени, че можем да си го позволим. Обсъждаме въпроса повече от година.
— Изглеждаш малко уморена — загрижено отбеляза Никълс. — Бледа си.
— Няма ми нищо. Ще си отдъхна, когато свърши всичко това.
— Всички ще си отдъхнем. Свободна ли си за вечеря?
— Може би в петък вечер, ако си в града — усмихна се тя. — Но не се тревожи, Ед. Става дума само за данъчни въпроси.
— Добре, вярвам ти.
Той й махна и продължи нататък по коридора. Джонсън влезе в кабинета си.
Там завари Стефани Каплан, която работеше на компютъра върху нейното бюро. Каплан видимо се притесни.
— Извинявай, че седнах на твоя компютър. Само проверявах някои сметки, докато те чаках.
Джонсън хвърли дамската си чанта на дивана.
— Слушай, Стефани — подхвана тя. — Хайде да изясним някои неща. Аз съм ръководител на направлението и никой не може да промени положението. Що се отнася до мен, тъкмо сега един нов заместник-директор на фирмата решава кой е на негова страна и кой не е. Ако някой ме подкрепя, ще го запомня. Ако не ме подкрепя, ще намеря начин да се справя. Разбрахме ли се?
Каплан излезе иззад бюрото.
— Да, разбира се, Мередит.
— Не се опитвай да ме поднасяш.
— И през ум не ми е минало, Мередит.
— Добре. Благодаря ти, Стефани.
— За нищо. Мередит.
Каплан излезе от кабинета Джонсън затвори вратата зад нея. отиде право при компютъра и се загледа втренчено в екрана.
Сандърс вървеше по коридорите на „Диджи Ком“, обзет от усещане за нереалност. Чувстваше се като външен човек. Хората извръщаха очи при среща с него и забързано отминаваха, без да продумат.
— Аз не съществувам — каза той на Фернандес.
— Не се притеснявай — отговори адвокатката.
Минаха през централната част на етажа, където работните места бяха отделени едно от друго с ниски прегради. От няколко места се разнесе грухтене. Някой запя тихичко: „Защото я чуках и сега всичко свърши…“
— Не им обръщай внимание — каза Фернандес.
— Но. за Бога!..
— Не усложнявай нещата още повече.
Минаха покрай автомата за кафе. Някой бе залепил до него снимката на Сандърс. Бяха я използвани, за да се целят, със стрелички.
— Господи!
— Не спирай!
В коридора към кабинета си Сандърс забеляза Дон Чери. който вървеше срещу него.
— Здрасти, Дон.
— Този път се натресе лошо, Том — каза Чери, поклати глава и отмина.
Дори Дон Чери. Сандърс въздъхна.
— Ти знаеше, че така ще се получи — каза Фернандес.
— Може би. — Знаеше, знаеше. Неизбежно е.
В секретарската стая пред кабинета му Синди се изправи, щом го зърна.
— Том. Мери-Ан помоли да й се обадиш, щом се върнеш.
— Добре.
— И Стефани каза да не се притесняваш, защото е намерила каквото е трябвало да научи. Добави… хм… да не я търсиш.