— Имаш някаква история. А вестникът и бездруго вече е изправен пред значителен риск.
— Вече? От какво?
— Материалът за господин Свински.
— Е. чак пък значителен! Не съм споменавала имена. Врийс извади ксероксно копие на статията. Беше отбелязала с жълт маркер няколко пасажа.
— Фирмата Х работела в областта на високите технологии в Сиатъл и току-що назначила жена на висока ръководна длъжност. Господин Свински бил неин подчинен. Бил повдигнал обвинение в сексуален тормоз. Съпругата на господин Свински била адвокатка, децата им били малки. Пишеш, че обвиненията му били неоснователни, че бил пияница и женкар. Според мен Сандърс може да твърди, че самоличността му е разкрита, и да заведе дело за клевета.
— Но това е рубрика с лични мнения.
— В нея се позоваваш на факти. И то със саркастичен и невероятно заядлив тон.
— Материалът изразява лично мнение. То е защитено от закона.
— Не вярвам да помогне в този случай. Тревожа се, че въобще го пуснах. Въпросът е в друго — не можем да твърдим, че не сме действали злонамерено, ако продължим с нови материали.
— Шубе те е — подхвърли Уолш.
— Ти пък много лесно оценяваш шубето на другите — отвърна Врийс. — Но да не се разправяме повече. Свалям материала и ще го обявя писмено с копия до теб, Мардж и Том Донейдио.
— Писна ми от адвокатчета. Ама че в свят живеем. Историята трябва да бъде разказана.
— Не дърпай дявола за опашката, Кони. Сериозно ти говоря. Недей.
Врийс се отдалечи.
Уолш запрелиства материала Беше работила цял следобед по окончателната редакция. Искаше да бъде съвсем точна. И сега държеше да публикува написаното. Нямаше търпение да се занимава с правни въпроси. Защитата на правата беше само удобна измислица. Защото, ако се позамислиш, правният подход е тесногръда и дребнава самозащита — именно той крепи структурата на властта. В крайна сметка и страхът обслужва структурата на властта. Страхът служи на облечените във власт мъже. И ако имаше нещо, в което Кони Уолш твърдо вярваше, че й е присъщо, то беше безстрашието.
Мина доста време, преди да вдигне телефонната слушалка и да набере един номер.
— Телевизия „Кей Ес И Ей“, добър ден.
— Госпожа Хенли, моля.
Джийн Хенли беше интелигентна млада репортерка в най-новата независима телевизионна станция в Сиатъл. Уолш бе прекарвала много вечери заедно с Хенли на разговор за проблемите на жените, работещи в овладените от мъже средства за масово осведомяване.
„Историята ще бъде огласена, повтори си Уолш. По един или друг начин, но ще бъде огласена“
Робърт Или нервно вдигна поглед към Сандърс.
— Какво искате? — попита той.
Беше млад, на не повече от двайсет и шест години, сприхав, с руси мустаци. Беше с вратовръзка и по риза. Работеше в една от преградените секции на счетоводството на „Диджи Ком“ в сградата Гоуър.
— Искам да поговорим за Мередит — каза Сандърс. Или беше един от тримата жители на Сиатъл в списъка.
— О, Господи! — простена Или и се огледа нервно. Адамовата му ябълка подскочи. — Нямам… нямам какво да кажа
— Просто искам да поговорим — повтори Сандърс.
— Не тук — отсече Или.
— Да отидем тогава в заседателната зала — предложи Сандърс.
Двамата тръгнаха към малката зала в дъното на коридора, но там се провеждаше някакво съвещание. Сандърс предложи да идат в бюфета в ъгъла до счетоводството, ала събеседникът му се опасяваше, че там няма да могат да говорят на спокойствие. С всяка изминала минута ставаше все по-нервен.
— Наистина нямам какво да ви кажа — непрекъснато мърмореше Или. — Няма нищо, наистина нищо.
Сандърс знаеше, че трябва веднага да намери тихо местенце, иначе Или ше се уплаши и ще избяга. Накрая отидоха в мъжката тоалетна — облицована с бели плочки, светеща от чистота. Или се облегна на една от мивките.
— Не зная защо държите да разговаряме. Нямам какво да ви кажа.
— В Кюпъртино шефка ви е била Мередит.
— И сте напуснали преди две години.
— Да.
— Защо?
— Вие как мислите? — внезапно избухна Или. Гласът му отекна сред фаянса. — Нали знаете защо, за Бога! Всички знаят. Тя ме побърка.
— Какво се случи? — попита Сандърс.
— Какво се случи ли? — Или поклати глава при спомена. — Всеки ден, всеки божи ден. „Робърт, ще останеш ли след работа, трябва да прегледаме някои неща.“ След известно време почнах да си търся извинения. Тогава тя подхвана друга песен: „Робърт, не съм убедена, че си всеотдаен към фирмата.“ В оценката за работата ми пускаше разни бележчици. Съвсем леки отрицателни коментари. Нищо, което да ми даде основание да се оплача Но те се трупаха. „Робърт, мисля, че се нуждаеш от моята помощ. Защо не се видим след работа?“ „Робърт, защо не наминеш към къщи да поговорим? Струва ми се, че се налага.“ Аз… беше ужасно. Мм… човекът, с когото живеех, мм… Здраво загазих.