— Оплакахте ли се официално? Или се изсмя грубо.
— Шегувате ли се? Та тя е почти член на семейството на Гарвин.
— Значи се примирихте… Или сви рамене.
— Накрая човекът, с когото живеех, смени работата си. Дойде тук и аз помолих да ме преместят. Разбира се, исках да се махна. Всичко се обърка.
— Сега бихте ли свидетелствали против Мередит?
— В никакъв случай.
— Не разбирате ли, че тя се отървава всеки път, защото никой не желае да направи официално оплакване? — изуми се Сандърс.
Или се дръпна от мивката.
— И без това си имам достатъчно лични проблеми — каза той и тръгна към вратата, после спря и се обърна. — Да сме наясно: нямам какво да кажа за Мередит Джонсън. Ако някой ме пита, ще заявя, че служебните ни отношения винаги са били коректни. Освен това ще кажа, че никога не съм ви виждал.
— Мередит Джонсън ли? Разбира се, че я помня — каза Ричард Джаксън. — Беше ми началничка повече от година.
Сандърс беше в кабинета на Джаксън на втория етаж на сградата Алдъс, в южната част на площад Пайъниър. Джаксън беше красив мъж около трийсетте, с непринудените обноски на бивш спортист. Работеше като директор по маркетинга на „Алдъс“. Уютният му кабинет бе отрупан с кутии за графични програми: „Интелидроу“, „Фрийхенд“, „Сюпърпейнт“ и „Пейджмейкър“.
— Красива и очарователна жена — продължи Джаксън. — Много интелигентна. Беше удоволствие да се работи с нея.
— Защо тогава напуснахте? — попита Сандърс.
— Предложиха ми сегашната длъжност, затова. Изобщо не съжалявам. Прекрасна работа. Прекрасна фирма. Натрупах голям опит тук.
— Това ли беше единствената причина за напускането ви?
Джаксън се изсмя.
— Питате ме дали Мередит Човекоядката ми е скочила? Все едно да ме питате дали папата е католик, или богат ли е Бил Гейтс. Разбира се, че ми скочи.
— Това имаше ли нещо общо с напускането ви?
— А, не — отвърна Джаксън. — Мередит сваляше когото й падне. В това отношение много държи на равноправието. Преследваше всички. Когато започнах работа в Кюпъртино, завираше в миша дупка онова малко педерастче. Направо тероризираше горкото момче. То беше едно такова дребничко, слабо и нервно. Боже, как го караше да трепери.
— А вие?
Джаксън сви рамене.
— Бях ерген, тъкмо започвах кариерата си. Тя беше красива. Нямах нищо против.
— Нямахте ли някакви проблеми?
— Никога. Мередит беше страхотна. Е, разбира се, показваше си рогата. Но никой не е идеален. Беше много интелигентна, много красива. Винаги се обличаше великолепно. Освен това ме харесваше и ме водеше навсякъде. Срещах се с хора, установих контакти. Беше чудесно.
— Значи не виждахте нищо нередно?
— Ни най-малко — каза Джаксън. — От време на време започваше да командари. Беше досадно. Срещах се с някои други жени, но за нея винаги трябваше да бъда на разположение. Дори в последната минута. Понякога се дразнех. В такива случаи започваш да изпитваш чувството, че не си господар на самия себе си. Понякога избухваше. Чудо голямо! Правиш каквото трябва, и толкоз. Сега, само на трийсет, аз вече съм заместник-директор. Справям се добре. Чудесна фирма. Чудесен град. Чудесно бъдеще. И всичко дължа на нея. Тя е страхотна.
— По време на връзката вие сте били служител във фирмата, нали? — попита Сандърс.
— Да, разбира се.
— Фирмата не изисква ли да се докладва връзка със служител? Мередит докладва ли за връзката си с вас?
— Естествено, че не! — възкликна Джаксън и се наведе през бюрото. — Нека изясним нещо помежду си. Според мен Мередит е страхотна. Ако имате проблем с нея, той си е лично ваш. Нямам представа какъв е. Нали сте живели с нея? Защо тогава се изненадвате? Мередит обича да чука мъжете. Обича да ги върти на малкия си пръст. Обича да се разпорежда. Такава си е. И в това не виждам нищо лошо.
— Не вярвам да сте готов…
— Да дам показания ли? — прекъсна го Джаксън. — Хайде да говорим сериозно. Вижте, приказват се големи глупости. Примерно: „Не можеш да излизаш с хора, с които работиш.“ Боже, че ако не излизах с колеги, щях още да съм девствен. Та с кого другиго да излизаш, ако не с колеги? Те са единствените, които опознаваш. Случва се някои от тях да са ти началници. Голяма работа! Жените чукат мъже и се издигат. Мъжете чукат жени и се издигат. Всеки би изчукал останалите, ако му падне. Защото му се иска. Жените са не по-малко настървени от мъжете. И на тях им се ще. Така е в живота. Има обаче някои, които се вкисват, подават жалба и се вайкат: „О, не, с мен не можеш да постъпваш така.“ Казвам ви. чисти глупости. Също като семинарите за изостряне на чувствителността. Хората седят със скръстени на коленете ръце като на другарски съд и учат как да се обръщат към колегите си. Когато обучението свърши, всеки си го кара постарому и се шиба както му дойде. Секретарките мъркат: „О, господин Джаксън, от спортната зала ли идвате? Изглеждате толкова силен!“ Въртят очички. И какво да правя? Няма правила. Огладнееш ли, ядеш. Няма значение на колко семинара си ходил. Празни приказки. Само тъпаците им вярват.