— Струва ми се, че отговорихте на моя въпрос — каза Сандърс и стана да си върви.
Очевидно Джаксън нямаше да му помогне.
— Вижте — продължи Джаксън. — Съжалявам, че имате проблем. Но напоследък всички са станали много чувствителни. Виждам разни младоци, току-шо завършили колежа, които си въобразяват, че не бива да изживяват нищо неприятно. Никой не бива да им казва нещо напреки или да им разкаже неприятен виц. Но не можеш да промениш света. Винаги ще се случи нещо, което да те обърка или ядоса. Такъв е животът. Жените всекидневно си разказват вицове за мъже. Гнусни вицове. Мръсни вицове. Е. какво — да умираме ли? Животът е прекрасен! Кой има време за подобни глупости? Аз лично нямам.
Сандърс излезе от сградата Алдъс в пет часа. Уморен и обезсърчен, се повлече обратно към сградата Хазард. Улиците бяха мокри, но дъждът бе спрял и следобедното слънце се мъчеше да пробие облаците.
След десет минути беше в кабинета си. Синди я нямаше на бюрото, Фернандес също беше изчезнала. Почувства се изоставен, самотен и отчаян. Седна и набра последния номер от списъка си.
— „Скуайърс Електроник Систъмс“, добър вечер.
— Моля ви, Фредерик Коен — обади се Сандърс.
— Съжалявам, господин Коен си тръгна.
— Знаете ли как бих могъл да се свържа с него?
— Боя се, че не. Желаете ли да запишем на лента съобщението ви?
„По дяволите“, помисли той. Имаше ли смисъл? И все пак изрече:
— Да, ако обичате.
Нещо изщрака, после се разнесе запис: „Здравейте, това е телефонът на Фред Коен. Оставете съобщение след звуковия сигнал. Ако се обаждате след работно време, можете да ме потърсите на телефона в колата 502-88-04 или на домашния ми телефон 505-99-43.“
Сандърс надраска бързо телефоните. Опита първо в колата Запращя статичното електричество и се обади мъжки глас:
— Знам, миличка, съжалявам, че закъснях, но вече съм на път към къщи. Току-що свърших.
— Господин Коен?
— О! — Настъпи пауза — Да. На телефона е Фред Коен.
— Казвам се Том Сандърс. Работя в „Диджи Ком“ и…
— Зная кой сте. — Гласът звучеше напрегнато.
— Научих, че сте работили под ръководството на Мередит Джонсън.
— Да, вярно е.
— Дали сте съгласен да поговорим?
— За какво?
— За впечатленията ви. От работата с нея. Последва дълго мълчание. Накрая Коен изрече:
— Какъв смисъл има?
— Ами в момента имам спор с Мередит и…
— Знам.
— Да, нали разбирате, бих искал…
— Вижте… Том. Напуснах „Диджи Ком“ преди две години. Било каквото било.
— А. не е така — възрази Сандърс, — защото се опитвам да установя модела й на поведение и…
— Знам какво се опитвате да направите. Но темата е много деликатна, Том. Не искам да се забърквам.
— Не може ли само да поговорим? Няколко минути, не повече.
— Том! — сухо каза Коен. — Том, вече съм женен. Имам съпруга Тя е бременна. Нямам какво да кажа за Мередит Джонсън. Абсолютно нищо.
— Но…
— Извинявайте. Трябва да свършваме. Щрак.
Синди се върна тъкмо когато Сандърс затваряше телефона Сложи пред него чаша кафе.
— Всичко наред ли е?
— Не — каза той. — Всичко е ужасно.
Нямате желание да признае дори пред себе си, че не му остават никакви ходове. Беше говорил с трима мъже. И тримата отказаха да му помогнал да установи модела на поведението й. Останалите в списъка едва ли щяха да се държат по-различно. Сети се за думите на жена си Сюзан отпреди два дни. Нямаш изход. Въпреки всички усилия тя се оказа права. С него беше свършено.