— А ако Сандърс не го направи? — попита Джонсън.
— Ще го направи — увери я Блакбърн.
— Сигурен ли си, че няма… той… — Останалото се изгуби.
— Не… не подозира
Сандърс затаи дъх. Мередит се разхождаше нагоре-надолу. Отразеният й образ се размазваше и кривеше.
— Кога той ще… мога да твърдя, че това е… не е ли… искаш да кажеш?
— Точно така — потвърди Блакбърн.
— Ами ако той…
Блакбърн сложи ръка на рамото й.
— Да, ти трябва да…
— Значи… искаш от мен…
Блакбърн тихо каза нещо в отговор, от което Сандърс различи единствено: «Трябва да го унищожим.»
— Можем ли да го направим…
— Разбира се… разчитаме на теб…
Рязко иззвъня телефон. И Мередит, и Блакбърн посегнаха към джобовете си за клетъчните апарати. Търсеха Мередит.
Двамата се запътиха към изхода. Приближаваха до Сандърс.
Той се огледа в паника и забеляза вдясно мъжката тоалетна. Мушна се зад вратата, когато те излязоха от заседателната зала и тръгнаха по коридора.
— Не се тревожи, Мередит — каза Блакбърн. — Всичко ще се оправи.
— Не се тревожа — отвърна тя.
— Трябва да мине гладко, без вживяване — продължи Блакбърн. — Няма причина да се вдига шум. В крайна сметка фактите са на твоя страна. Той очевидно е неподготвен.
— Нали още няма достъп до базата данни? — попита Мередит.
— Не. Системата е заключена.
— Няма как да проникне и в системата на «Конли-Уайт», нали?
Блакбърн се засмя.
— Не, ако ще зад врата да си стъпи, Мередит.
Гласовете заглъхнаха надолу по коридора Сандърс напрегнато се ослушваше, докато чу щракането на затваряща се врата. Тогава излезе от тоалетната в коридора.
Там нямаше никого. Сандърс се загледа в далечния край.
В джоба му телефонът иззвъня така рязко, че го сепна.
— Сандърс.
— Слушай — каза Фернандес. — Изпратих проекта за договор в кабинета на Блакбърн, но ми го върнаха с някои допълнения, за които не съм сигурна. Хайде да се видим, за да ги обсъдим.
— След един час — отговори Сандърс.
— Защо не сега?
— Трябва първо да свърша нещо — каза той.
— А, Томас. — Макс Дорфман отвори вратата на хотелската си стая и веднага дръпна инвалидната количка назад към телевизора. — Най-накрая реши да дойдеш.
— Значи си чул?
— Какво да съм чул? — каза Дорфман. — Аз съм само един старец. Никой вече не ми обръща внимание. Забравен съм от всички, включително и от теб.
Той изключи телевизора и се ухили.
— Какво си чул? — попита Сандърс.
— О, само откъслечни неща. Слухове, празни приказки. Защо ти самият не ми кажеш?
— Загазил съм, Макс.
— Разбира се, че си загазил — изсумтя Дорфман. — От цяла седмица е така. Чак сега ли забеляза?
— Те искат да ме изиграят.
— Кои са те?
— Блакбърн и Мередит.
— Глупости!
— Истина ти казвам.
— Вярваш ли, че Блакбърн може да те изиграе? Филип Блакбърн е безгръбначен глупак. Безпринципен е и няма капка ум в главата. Още преди години казвах на Гарвин да го изгони. Блакбърн е неспособен да мисли самостоятелно.
— Тогава Мередит.
— Аха. Мередит. Да. Голяма красавица! Страхотни гърди!
— Макс, моля те.
— И ти някога си бил на същото мнение.
— Беше много отдавна — каза Сандърс. Дорфман се усмихна.
— Променил“ ли са се времената? — попита той с неприкрита ирония.
— Какво означава това?
— Изглеждаш ми блед, Том.
— Нищо не разбирам. Уплашен съм.
— О, уплашен си. Голям човек като теб да се плаши от една красива жена с красиви гърди.
— Макс…
— Естествено, имаш право да бъдеш уплашен. Толкова ужасно е постъпвала с теб. Изиграла те е, водела те е за носа, злоупотребявала е с теб, нали?
— Да — потвърди Сандърс.
— Ти си жертва на нея и на Гарвин.
— Да.
— Тогава защо ми спомена за цветето, а? Сандърс се намръщи. За миг не разбра какво казва Дорфман. Старецът винаги беше много загадъчен и обичаше да…
— Цветето — раздразнено повтори Дорфман, почуквайки с кокалчетата на пръстите по облегалката на инвалидната количка. — Цветето от витража на твоя апартамент. Говорихме за него оня ден. Да не би да си забравил?
Наистина беше забравил. После си припомни цветето — витража, който преди няколко дни неочаквано бе нахлул в спомените му.