— Прав си. Бях забравил.
— Забравил бил — саркастично подметна Дорфман. — Да не искаш да ти повярвам?
— Макс, наистина, аз…
— Невъзможен си — сопна му се старецът. — Не мога да повярвам, че поведението ти е толкова прозрачно. Не си забравил, Томас. Просто си предпочел да не се изправяш очи в очи с него.
— С какво?
Сандърс видя в мислите си цветето от витража — ярко оранжево, виолетово и пурпурно. Цветето от вратата на апартамента. В началото на седмицата мислеше за него постоянно, почти маниакално, а ето че днес…
— Не понасям такива ребуси — отсече Дорфман. — Разбира се, че помниш всичко. Но си решил твърдо да не мислиш за него.
Сандърс объркан поклати глава
— Томас. Ти ми разказа всичко преди десет години — махна с ръка Дорфман. — Довери ми се. Говореше несвързано. Тогава беше много разстроен. За теб нямаше по-важно нещо в живота И казваш, че всичко е забравено? — Той поклати глава. — Разправяше ми, че си пътувал с Гарвин до Япония и Корея. А тя те чакала в апартамента да се върнеш. В еротично облекло или нещо подобно. Може би в еротична поза. Казваше ми, че понякога на връщане си я виждал първо през витража. Нали така разказваше, Томас? Или не съм те разбрал?
Не го беше разбрал.
Изведнъж всичко се проясни в мислите на Сандърс като голяма и ярка картина пред очите му. Той видя всичко, сякаш отново го преживяваше: стълбите към апартамента на втория етаж и звуците, които долетяха до него в ранния следобед — отначало не можа да ги различи, после осъзна какво чува, стигна до площадката, погледна през витража и видя…
— Един ден се върнах по-рано — каза Сандърс.
— Точно така. Върнал си се неочаквано.
Стъклото с жълти, оранжеви и виолетови мотиви. И през него голият й гръб, който се вдигаше и спускаше. Тя беше в дневната на канапето и се движеше нагоре и надолу.
— Какво направи — попита Дорфман, — когато я видя?
— Натиснах звънеца.
— Правилно. Много възпитано от твоя страна. Примирено и учтиво. Натиснал си звънеца
Сандърс си припомни как Мередит се обърна и погледна към вратата. Разрешените й коси бяха паднали през лицето. Тя отметна кичурите над очите. Изражението й се промени, щом го зърна. Очите й се разшириха.
— И после какво? Какво направи? — не спираше Дорфман.
— Тръгнах си — каза Сандърс. — Върнах се в… Отидох в гаража и изкарах колата. Покарах известно време. Няколко часа. Може би по-дълго. Прибрах се по тъмно.
— Бил си разстроен, естествено.
Той пак се изкачи по стълбите и погледна през витража. Дневната беше празна. Отключи вратата и влезе в стаята. На дивана стоеше купа с пуканки. Покривката беше смачкана. Телевизорът бе пуснат без звук. Сандърс извърна поглед от дивана и се запъти към спалнята, викаше Мередит по име. Завари я да прибира багажа си в отворения върху кревата куфар.
— Какво правиш?
— Отивам си — каза тя и се обърна с лице към него. Тялото й бе сковано, напрегнато. — Нали точно това искаш да направя?
— Не знам — отвърна той.
Тогава тя избухна в сълзи. Хълцаше, търсеше кърпичка, шумно и непохватно духаше носа си като дете. Бе толкова разстроена, че Сандърс протегна ръце, а тя се сгуши в прегръдката му, започна да се извинява, да повтаря през сълзи едно и също. От време на време го поглеждаше. Докосваше го по лицето.
После, кой знае как…
Дорфман се изкиска.
— Направо върху куфара, така ли? Сдобрихте се направо върху куфара, върху прибраните й дрехи.
— Да — спомни си Сандърс.
— Възбудила те е. Пожелал си я отново. Развълнувала те е. Предизвикала те е. Поискал си да я притежаваш.
— Да…
— Любовта е прекрасна — въздъхна Дорфман пак саркастично. — Толкова чиста, толкова невинна. После отново се събрахте, нали?
— Да. За известно време. Но не се получи.
Странно как свърши всичко. Отначало той страшно й се ядоса, но след това й прости и реши, че биха могли да продължат. Бяха поговорили за чувствата си, бяха се обяснили един на друг в любов и той се помъчи да продължи най-добронамерено. В края на краищата и двамата не издържаха — случката бе разбила връзката и им бе отнела нещо жизненоважно. Оттам нататък отношенията им се промениха. Липсваше същината. Караха се по-често и така за известно време запазиха предишната енергия. Но накрая всичко просто свърши.
— И тъкмо когато скъсахте — отбеляза Дорфман, — ти дойде при мен да поговорим.