„Мередит…“
„Ооох. Не говори! Не! Не…“ — На записа се чуваше пресекливото й дишане.
Последва тишина.
— Достатъчно — каза Фернандес.
Сандърс остави касетофона и го изключи. Тръсна глава.
— Оттук нищо не се разбира. Не е ясно какво точно става
— Достатъчно се разбира — успокои го адвокатката — Не се притеснявай за доказателствата. Те са моя работа. Нали обаче чу първите й думи? — Фернандес погледна в бележника си: там, където казва: „Цял ден те желая!“ И после: „О, Господи, толкова е хубаво! Не мога да понасям докосването на онова копеле. С тъпите му очила Ох! Цялата треперя, не съм имала свястно чукане…“ Чу ли тази част?
— Да.
— Добре. За кого говори? — За кого ли?
— Кое е онова копеле, чието докосване не понася?
— Предполагам, че е мъжът й — каза Сандърс. — Преди това говорихме за него. Преди да почне записът.
— Кажи ми за какво стана дума преди записа.
— Ами Мередит се оплака, че трябва да плаща издръжка на съпруга си, и сподели, че е ужасен в леглото. Думите й бяха: „Не търпя мъже, които не знаят какво правят.“
— Значи мислиш, че изразът „не мога да понасям докосването на онова копеле“ се отнася до мъжа й?
— Да.
— Аз пък не мисля така — каза Фернандес. — Двамата са се развели преди доста месеци. Разводът е бил много неприятен. Бившият й съпруг я мрази. Сега си има приятелка, която е завел в Мексико. Не вярвам да говори за мъжа си.
— Тогава за кого?
— Не зная.
— Може да е всеки — отбеляза Сандърс.
— Едва ли. Чуй записа пак. Чуй как звучи гласът й. Сандърс превъртя лентата и пак долепи касетофона до ухото си. След миг го остави.
— Звучи почти гневно. Фернандес кимна
— Бих употребила израза „с омерзение“. Насред епизода с теб говори за друг човек. „Копелето“. Сякаш иска да си го върне на някого. Точно в този миг си разчиства сметките.
— Не знам — каза Сандърс. — Мередит обича да приказва. Винаги говори за други хора Бивши гаджета, ей такива работи. В никакъв случай не е романтичка.
Спомни си как веднъж двамата лежаха на леглото в апартамента в Сънивейл, блажено отпуснати. Неделен следобед. Детска глъчка отвън на улицата Ръката му на изпотеното й бедро. И точно в този миг Мередит изтърси:
— Знаеш ли, ходих някога с един норвежец и членът му беше изкривен. Като меч, закривен на една страна, и той…
— За Бога, Мередит!
— Какво има? Истината ти казвам. Такъв беше.
— Не сега
В подобни случаи тя въздъхваше, сякаш принудително се примиряваше с прекалената му чувствителност.
— Защо мъжете все си въобразявате, че сте единствените?
— Нищо не си въобразяваме. Знаем, че не сме. Просто не говори сега, става ли? Тя пак въздъхна… В ресторанта Фернандес каза:
— Дори и да не е необичайно за нея да приказва по време на секс, дори ако е недискретна или иска да се дистанцира, за кого все пак говори тук?
Сандърс поклати глава.
— Не знам, Луиз.
— Казва, че не понася докосването му… сякаш няма избор. Споменава и тъпите му очила. — Фернандес погледна към Мередит, която вечеряше кротко с Гарвин. — Той ли е?
— Не вярвам.
— Защо?
— Всички така казват. Смятат, че Боб не я чука.
— Въпреки това може да грешат.
— Би било кръвосмешение — завъртя глава Сандърс.
— Сигурно си прав.
Донесоха поръчката. Сандърс почна да рови в спагетите и да вади маслините. Не беше гладен. До него Фернандес похапваше здравата Бяха поръчали едно и също.
Сандърс погледна към хората от „Конли-Уайт“. Никълс държеше чисто пластмасов калъф за 35-милиметрови диапозитиви. „За какво ли?“, зачуди се Сандърс. На носа на Никълс бяха кацнали очила с рамки само отгоре. Вниманието му бе изцяло погълнато. Седналият до него Конли погледна часовника си и каза нещо за времето. Останалите кимнаха. Конли погледна към Джонсън, после пак се задълбочи в документите.
Дейли говореше нещо:
— Имате ли тези цифри?
— Тук са — посочи Конли диапозитивите.
— Много е вкусно — обади се Фернандес. — Яж, докато не е изстинало.
— Добре.
Сандърс насила изяде една хапка. Яденето му се стори безвкусно. Остави вилицата.
Фернандес избърса брадичката си със салфетка.