— Не. Всички посетители са спирани във фоайето на партера.
— Ами ако нося пратка? И я повикам да я вземе?
— Не, пратките отиват в централната приемна.
— Добре. А цветя? Те лично ли се предават?
— Като че да. Питате за цветя за Мередит ли?
— Да — потвърди Алън.
— Предполагам, че тях можете да предадете лично.
— Чудесно — каза Алън и си отбеляза нещо. Прекъснаха го още веднъж, когато разказа за чистачката, която бе видял на излизане от кабинета на Мередит.
— „Диджи Ком“ наема фирма за почистване, така ли?
— Да. „Ей Ем Ес“ — „Америкън Мениджмънт Сървисиз“. Седалището й е на..
— Знаем. На улица Бойл. Кога чистачките влизат в сградата?
— Обикновено около седем.
— Не познавате онази жена Бихте ли я описали?
— Около четирийсетгодишна. Чернокожа. Много слаба посивяла, леко къдрава.
— Висока? Ниска? Каква? Сандърс сви рамене. — Средна на ръст.
— Не е кой знае колко — отбеляза Хърб. — Можете ли да добавите още нещо?
Сандърс се поколеба. Замисли се.
— Не. Всъщност не я разгледах.
— Затворете очи — каза му Фернандес. Той я послуша.
— Сега поемете дълбоко дъх и се отпуснете. Представете си, че е вчера вечерта Били сте в кабинета на Мередит, вратата е затворена повече от час, вече се е случило онова което разказвате, излизате от кабинета тръгвате си… Как се отваря вратата — навън или навътре?
— Навътре.
— Значи дърпате вратата, отваряте… излизате… Бавно или бързо?
— Вървя бързо.
— Намирате се в секретарската стая… Какво виждате?
През вратата. В предната стая, асансьорите са точно отпред. Обезумял, изгубил самообладание, надяващ се, че никой няма да го види. Надясно е бюрото на Бетси Рос — чисто, отгоре няма нищо, столът е бутнат навътре. Бележник. Пластмасов калъф на компютъра. Лампата на бюрото още свети.
Погледът се завърта наляво. Чистачката е до бюрото на другата секретарка. До нея е голямата сива количка с принадлежностите за почистване. Чистачката вдига кошчето за боклук, за да го изпразни в найлоновия чувал, прикрепен от едната страна на количката. Жената застива, гледа го любопитно. Той не знае откога чистачката е в стаята и какво е дочула отвътре. От евтиния транзистор на количката долита музика.
„Ще те убия за това!“ — крещи Мередит след него.
Чистачката чува. Той извръща поглед притеснен и завързва към асансьорите. Изпаднал е почти в паника. Натиска копчето.
— Виждате ли жената? — пита Фернандес.
— Да. Но всичко стана толкова бързо… Пък и не исках да срещам погледа й — поклати глава Сандърс.
— Къде сте сега? При асансьора ли?
— Да.
— Виждате ли чистачката?
— Не. Не исках да я виждам повече.
— Добре, да се върнем назад. Не, не, не отваряйте очи. Ще повторим. Поемете дълбоко дъх и издишайте бавно… Добре… Този път ше видите всичко като в забавен кадър. Сега… излизате през вратата… кажете кога я зървате за пръв път.
Излиза през вратата. Всичко е бавно. Главата му се движи бавно нагоре-надолу при всяка стъпка. Вече е в стаята на секретарките. Бюрото отдясно е подредено, лампата свети. Отляво е другото бюро, чистачката вдига…
— Виждам я!
— Чудесно. Задръжте образа. Задръжте като на снимка.
— Добре.
— Разгледайте я. Сега вече можете спокойно да я разгледате.
Застанала е с кошчето за боклук в ръка. Гледа го с безизразно лице. Около четирийсетгодишна. Къса коса, къдрици. Синя престилка като на камериерка в хотел. Около врата има сребърна верижка… не, висят очила.
— Очилата й висят на метална верижка.
— Добре. Не бързайте. Спокойно. Огледайте я от глава до пети.
— Виждам само лицето й.
Гледа право в него. Безизразни очи.
— Отместете поглед от лицето. Огледайте я. Униформата. На кръста е вързала шише с почистващ препарат. Синя пола до коленете. Бели обувки. Като на медицинска сестра. Не. Гуменки. Не. По-плътни са — маратонки. Дебели подметки. Тъмни връзки. Има нещо във връзките.
— С… нещо като маратонки е. Нали знаете, каквито носят възрастните жени.
— Добре.
— Има нещо особено във връзките.
— Виждате ли какво е то?
— Не. Тъмни са. Има нещо особено… Не мога да кажа.
— Нищо. Отворете очи.
Сандърс изгледа петимата. Беше се върнал в стаята при тях.