Телефонът даде сигнал „свободно“ и се включи телефонен секретар. „Тук е «НЗ Профешънъл Сървисиз». Оставете съобщение.“ Продължителен звуков сигнал.
— Гари, обажда се Том Сандърс. Знам, че си вкъщи, обади се.
Нещо изщрака и се чу гласът на Босак.
— Хей! Последният човек, за когото си мислех, че може да позвъни. Откъде се обаждаш?
— От автомат.
— Добре. Как вървят нещата, Том?
— Гари, трябват ми някои работи. Да погледнеш едни данни.
— Хм… Служебни или лични?
— Лични.
— Хм… Том, доста съм зает тези дни. Можем ли да го отложим за следващата седмица?
— Ще бъде много късно.
— Но съм страшно зает.
— Гари, какво става?
— Не се прави на ударен, Том. Много добре знаеш.
— Имам нужда от помощ, Пари.
— Хм! С удоволствие бих ти помогнал. Но току-що ми се обади Блакбърн и ме предупреди, че ако се захвана с теб по какъвто и да било въпрос, още утре в шест сутринта хората от
ФБР ще цъфнат и ще претърсят апартамента ми.
— Господи! Кога ти се обади?
— Преди около два часа.
Преди два часа. Блакбърн го беше изпреварил.
— Гари…
— Хм! Знаеш, че винаги съм имал слабост към тебе. Том. Но не и този път. Разбрахме ли се? Трябва да вървя.
Щрак.
— Честно казано, нищо не ме учудва — каза Фернандес и отмести картонената чиния.
Двамата със Сандърс бяха хапнали сандвичи в нейния кабинет. Беше девет часът вечерта, съседните кабинети вече бяха тъмни, но телефонът й продължаваше да звъни и често прекъсваше разговора им. Навън пак заваля. Изтрещя гръмотевица и през прозореца Сандърс видя летни светкавици.
Седнат в опустялата адвокатска кантора, той имаше усещането, че е сам-самичък в целия свят, ако не се броят Фернандес и пълзящият мрак. Събитията се развиваха много бързо: сутринта още не я познаваше, а сега животът му в известен смисъл зависеше от нея. Той се вкопчваше във всяка нейна дума.
— Преди да продължим, искам да подчертая едно — каза Фернандес. — Правилно не сте се качили в колата с Джонсън. Никога повече не бива да оставате насаме с нея. Дори за няколко минути. Никога, при никакви обстоятелства. Ясно ли е?
— Да.
— В противен случай с вас е свършено.
— Няма.
— Добре. И така Водих дълъг разговор с Блакбърн. Както можете да се досетите, оказват му голям натиск да намери решение на проблема Опитах се да отложа срещата с посредника за следобед. Той намекна, че фирмата е готова да действа, и държи да не се протака. Тревожи се колко ще продължат преговорите. Затова утре почваме в девет.
— Добре.
— Хърб и Алън са напреднали. Според мен утре ще са в състояние да ни помогнат. Статиите за Джонсън също ще ни влязат в работа — каза Фернандес и погледна фотокопията от „Ком Лайн“.
— Защо? Според Дорфман те нямат нищо общо.
— Прав е, но документират пътя й във фирмата и оттам можем да извлечем сведения. Има за какво да се хванем. Същото е със съобщението по електронната поща от вашия приятел. — Адвокатката се намръщи, загледана в разпечатката. — Адресът е от „Интернет“.
— Да — изненадано потвърди Сандърс.
— Сътрудничим с компютърни фирми и ще помоля някого да провери. — Фернандес отмести листа. — Сега да видим докъде сме стигнали. Не сте могли да разчистите бюрото, защото вече е било претърсено.
— Точно така.
— Щели сте да изтриете информацията в компютъра, но са ви извадили от системата.
— Да.
— Което означава, че не можете да промените нищо.
— Правилно. Нищо не мога да направя. Като секретарка съм.
— Щяхте ли да променяте нещо в компютърната информация?
Сандърс се поколеба — Не. Но най-малкото щях да огледам добре.
— Сещате ли се за нещо по-особено?
— Не.
— Господин Сандърс — натърти Фернандес, — искам да уточня, че не изразявам никакво отношение. Просто се опитвам да се подготвя за онова, което може да се случи утре. Искам да съм наясно какви изненади биха могли да ни сервират.
Сандърс поклати глава.
— В компютъра няма нищо, което да ме притеснява.