— Вярно — съгласи се Сандърс, — но това няма отношение към проблема. Първо, възможно е пазарът на клетъчни телефони да е наситен, но отрасълът като цяло — безжичните съобщения — се намира в началната си фаза. В бъдеще ще се появят голям брой безжични служебни мрежи и полеви връзки. Затова пазарът се разширява, макар и не в посока на телефоните. Второ, твърдя, че безжичните изделия ще запазят значението си за бъдещето на фирмата, а за да запазим конкурентноспособност, трябва да произвеждаме и да продаваме. Ето защо трябва да поддържаме тесни връзки с потребителите, да държим сметка на бъдещите им интереси. Не бих се изтеглил точно сега. Щом „Моторола“ и „Хитачи“ виждат перспектива, защо ние сме на обратното мнение? Трето, според мен имаме задължение — ако щеш, към обществото — да запазим високоплатените квалифицирани работни места в Съединените щати. Другите държави не изнасят в чужбина добрите работни места. Защо да го правим ние? Всяко от решенията ни за изнасяне на производства другаде се основава на конкретни съображения и аз лично се надявам, че ще почнем да ги изтегляме обратно. Защото производството в чужбина е свързано с редица скрити разходи. И най-важното, въпреки че тук сме съсредоточили главно развойната и внедрителската дейност, производството ни е необходимо. През последните двайсет години сме отстоявали най-силната си черта — единството между разработването на нови изделия и усвояването им в производството. Започнем ли да отделяме проектантите от производствениците, ще пострадат изделията. Ще ни лапне „Дженерал Мотърс“.
Сандърс спря. Последва кратко мълчание. Нямаше никакво намерение да говори толкова разгорещено: просто така се получи. Но Конли само кимна замислено.
— Значи смяташ, че продажбата на завода в Остин ще навреди на развойното звено.
— Несъмнено. В крайна сметка производството ни налага по-строга дисциплина.
Конли се размърда на стола.
— Как според теб гледа на тези въпроси Мередит Джонсън?
— Не зная.
— Нали разбираш, стигаме до другия проблем — поде Конли. — За преценката на ръководството. Откровено казано, чух недоволство от нейното назначение. В смисъл, че не е ясно доколко притежава необходимите знания и умения, за да ръководи техническо направление.
Сандърс разпери ръце.
— Смятам, че нямам какво да кажа.
— Не искам подобно нещо от теб — увери го Конли. — Доколкото знам. тя разчита на подкрепата на Гарвин.
— Да.
— Нямаме нищо против. Но знаеш накъде бия — каза Конли. — Класическият проблем при купуването на чужди фирми е, че фирмата купувач всъщност не разбира какво получава и убива кокошката, която снася златните яйца. Без да иска, но го прави. Излиза, че унищожава тъкмо онова, към което се е стремяла. Тревожа се да не би „Конли-Уайт“ да допусне подобна грешка.
— Аха
— Между нас да си остане. Ако на утрешното съвещание възникне този въпрос, ще изразиш ли същото мнение като сега?
— Срещу Джонсън ли? — Сандърс сви рамене. — Трудно ще бъде.
Мислеше си. че вероятно изобщо няма да присъства на съвещанието, но не можеше да го каже на Конли.
— Добре! — Конли протегна ръка — Благодаря за откровеността. — Понечи да си тръгне, но се завъртя и добави: — Последно. Ще бъде много хубаво, ако до утре сме наясно поне в общи линии за проблема с устройството „Туинкъл“.
— Зная — каза Сандърс. — Наистина работим по него.
— Добре.
Конли се обърна и си тръгна. Влезе Синди.
— Как си днес?
— Нервен.
— Имаш ли нужда от нещо?
— Извади данните за устройството „Туинкъл“. Искам копия от всичко, което в понеделник вечер носих на Мередит Джонсън.
— На бюрото са.
Сандърс пое купчината папки. Отгоре имаше мачка касета
— Това какво е?
— Запис на видеовръзката с Артър от понеделник. Той сви рамене и пусна касетата в куфарчето си.
— Нещо друго? — попита Синди.
— Не. — Сандърс погледна часовника си. — Закъснявам.
— Стискам палци, Том — каза секретарката.
Той й благодари и излезе от кабинета.
Докато караше по натоварените сутрешни улици, Сандърс си мислеше за срещата с Конли, в която се изненада единствено от проницателността на младия адвокат. Поведението на Мередит изобщо не можеше да го учуди. Години наред Сандърс се бореше срещу олицетворявания от нея манталитет на бизнесшколите. Хората с дипломи оттам идваха във фирмата и си отиваха, докато накрая Сандърс стигна до окончателния извод, че в образованието им има основна грешка. В университета им бяха втълпили, че са подготвени да се справят с всичко. Но в действителност не съществуват общи управленски умения и похвати. В края на краищата има само конкретни проблеми в конкретни отрасли и с конкретни изпълнители. Прилагаш ли общи средства към конкретните проблеми, неминуемо ще се провалиш. Трябва да познаваш пазара, клиентите, ограниченията на производството и хората, с които работиш. Всичко това не се разбираше от само себе си. Мередит не проумяваше, че Дон Чери и Марк Луин се нуждаят от връзка с производството. А колко пъти бяха показвали на Сандърс някой прототип и той неизменно бе задават основния въпрос: изглежда чудесно, но ще може ли да се внедри в производството? Може ли да се произвежда качествено и бързо на изгодна цена? Понякога отговаряха утвърдително, друг път отрицателно. Без този въпрос се променяше цялата организация. И то не за добро.