И все пак телефонът му беше замлъкнал в кабинета на Мередит.
Защо?
Зарежи този телефон.
Защо мобифонът му не се беше самоизключил? Какво ли беше обяснението? Механичен проблем — някой бутон е заял и е задържал апарата включен. Повредил ли се е при падането, когато Мередит го целуна за пръв път. Слаба батерия, защото е забравил да я зареди предната вечер.
Не, реши Сандърс. Апаратът беше надежден. Нямаше механична повреда Беше зареден.
Телефонът бе в изправност.
Петнайсет минути сипали шеги и нелюбезни реплики.
Мисълта му трескаво заработи, в паметта му изплуваха откъслеци от разговора.
— Слушай, защо не ми се обади снощи?
— Обадих се, Марк.
Сандърс беше сигурен, че е позвънил на Марк Луин от кабинета на Мередит. Застанал на паркинга под дъжда, той пак натисна върху клавиатурата първите три букви от името му: Л-У-И. Телефонът пак включи, на екранчето светнаха името ЛУИН и домашният му телефон.
— Нямаше съобщение, когато се прибрах у дома.
— Оставих го на телефонния ти секретар около шест и петнайсет.
— Нямаше съобщение.
Сандърс беше сигурен, че се е обаждал на Луин и е оставил съобщение на телефонния секретар. Помнеше мъжкия глас със стандартната покана: „Моля оставете съобщението, след като чуете сигнала.“
С телефона в ръка, загледан в номера на Луин, Сандърс натисна копчето за набиране. Миг по-късно се включи телефонният секретар. Прозвуча женски глас: „Здравейте, обаждате се в дома на Марк и Адел. В момента не можем да разговаряме, но ако оставите съобщение, ще ви позвъним.“ Бииип.
Различен текст.
Явно онази вечер не се бе обадил на Марк Луин.
Което означаваше едно: не беше натиснал правилно комбинацията от първите три букви на името му. От притеснение в кабинета на Мередит бе набра! друго и беше попаднал на друг телефонен секретар.
И телефонът му бе замлъкнал.
Защото…
Зарежи този телефон.
— Господи! — възкликна Сандърс. Изведнъж му просветна. Знаеше точно какво се е случило. А то означаваше, че има шанс…
— Том, добре ли си? — попита го Фернандес.
— Да — отвърна той. — Изчакайте само минутка. Струва ми се, че попаднах на нещо важно.
Не беше набрал комбинацията Л-У-И.
Беше натиснал други букви. Може би нещо сходно, със същата първа буква. Избра напосоки Л-У-Е. Екранът не реагира — в паметта не се съхраняваше телефонен номер с подобен код. Л-Е-И. Нищо. Л-Е-В.
Ура!
На екранчето светна: ЛЕВИН.
И телефонният номер на Джон Левин.
Онази вечер Сандърс бе позвънил на телефонния секретар на Джон Левин.
Обажда се Джон Левин. Каза, че е важно.
„Има си хас“, помисли Сандърс.
С внезапна яснота си спомни точната последователност на събитията в кабинета на Мередит. Той говореше по телефона, тя му каза: „Зарежи този телефон“, натисна ръката му надолу и започна да го целува. Сандърс изпусна апарата на перваза, докато се целуваха, и го остави там.
По-късно, на излизане от кабинета на Мередит, прибра мобифона от перваза, но апаратът вече бе замлъкнал. Това означаваше, че е бил включен почти цял час. През цялото време, докато Сандърс е бил с Мередит.
В колата Адел приключва разговора, оставя слушалката върху вилката. Забравя да натисне бутона КРАЙ, затова линията не прекъсва и телефонният секретар записва целия им разговор. Петнайсет минути подмятания и лични коментари, всичко се записва на телефонния секретар.
Телефонът на Сандърс бе замлъкнал, понеже батериите са се изтощили. Целият разговор е бил записан.
Когато стоеше на паркинга, Сандърс бързо набра телефона на Джон Левин. Фернандес слезе от колата и се приближи.
— Какво става? — попита тя. — Ще ходим ли все пак да обядваме?
— Само за минута.
Номерът беше набран. Чу се щракване, после мъжки глас:
— Джон Левин.
— Джон, обажда се Том Сандърс.
— Хей, здрасти, Том, приятелче! — Левин избухна в смях. — Ама че работа! Май здраво си го ударил на секс тези дни! Казвам ти, Том, свят ми се изви.
— Записано ли е? — попита Сандърс.
— И още как! Във вторник сутринта отидох да проверя съобщенията и — честно ти казвам — продължи половин час, значи…
— Джон…
— Който разправя, че да си женен е скучно…
— Джон. Слушай. Запази ли го? Последва пауза. Левин спря да се смее.