— Том, да не ме мислиш за перверзник? Разбира се, че го запазих. Пуснах го на цялата служба. Страшно им хареса!
— Джон. Сериозно ти говоря. Левин въздъхна.
— Да. Запазих го. Стори ми се, че може да си имаш главоболия и… Не зная. Както и да е, запазих го.
— Добре. Къде е?
— Тук на бюрото ми — отвърна Левин.
— Джон, трябва ми лентата. Сега слушай внимателно: виж какво искам да направиш.
Вече в колата, Фернандес подхвърли:
— Чакам.
— Има запис на цялата среща с Мередит. Всичко е на лента — обясни Сандърс.
— Как?
— Случайно. Оставях съобщение на телефонен секретар и когато Мередит почна да ме целува, пуснах слушалката, но не натиснах бутона за прекъсване на разговора. Затова апаратът е останал включен на телефонния секретар, който е записал всяка думичка.
— Страхотно! — извика Алън и тупна волана.
— Аудиокасета ли е? — попита Фернандес.
— Да.
— Качеството добро ли е?
— Не зная. Ще видим. Джон ще го донесе на обяд. Фернандес потри ръце.
— Вече се чувствам по-добре.
— Така ли?
— Да Защото, ако записът става за нещо, ще ги побъркаме.
Жизнерадостен и цветущ, Джон Левин отмести чинията и пресуши последните капки бира.
— Ей на това му викам ядене. Прекрасна камбала.
Левин тежеше над сто килограма и коремът му опираше в ръба на масата.
Седяха в едно сепаре в задната зала на „Маккормик и Шмик“ на Първо авеню. Ресторантът беше шумен, претъпкан от делови хора, дошли да хапнат в обедната почивка Фернандес притискаше до ушите си слушалките на уокмена. Повече от половин час слушаше напрегнато и си водеше бележки върху жълтия адвокатски тефтер, без да докосва яденето. Накрая се изправи.
— Трябва да се обадя по телефона. Левин погледна чинията й.
— Мм… искате ли това?
Адвокатката поклати глава и се отдалечи. Левин се ухили.
— Няма да го хвърляме, щом не го иска — каза той, придърпа чинията и почна да яде. — Том, май си затънал здравата, а?
— До гуша — призна Сандърс, който бъркаше капучиното. Не можеше да сложи и хапка в устата си. Загледа се как Левин унищожава лакомо картофеното пюре.
— И аз така си мислех — вметна той. — Джак Кери от „Алдъс“ ми се обади тази сутрин и каза, че съдиш фирмата, защото си отказал на някаква жена.
— Кери е тъпак.
— От най-големите — съгласи се Левин. — Няма спор. Но какво можеш да направиш? След сутрешната статия на Кони Уолш всички се мъчат да отгатнат кой е господин Свински. — Левин наблъска още една грамадна хапка в устата си. — Откъде обаче е научила историята? Наш тя я разтръби?
— Може би си й казал ти, Джон.
— Шегуваш ли се? — изненада се Левин.
— Имал си записа. Левин се намръщи.
— Стига, Том, ще се ядосам. — Той поклати глава. — Не, ако ме питаш мен, разказала й е жена.
— Но коя знае? Само Мередит, а тя не би се разприказвала
— На бас се хващам, че е жена — не отстъпваше Левин. — Ако успееш някога да разбереш името… в което се съмнявам. — Той продължи да дъвче замислено. — Рибата меч е малко жилава. Дачи да кажем на сервитьора? — Той се огледа из ресторанта: — Ей, Том.
— Да?
— Един човек стои там и пристъпва от крак на крак. Струва ми се, че го познаваш.
Сандърс погледна през рамо. До бара стоеше Боб Гарвин и го гледаше очаквателно. Фил Блакбърн надничаше на няколко крачки зад него.
— Извинете — каза Сандърс и стана от масата.
Гарвин се здрависа със Сандърс.
— Том, радвам се да те видя. Как издържаш на всичко това?
— Ами как, нормално — отговори Сандърс.
— Добре, добре. — Гарвин бащински сложи ръка на рамото на Сандърс. — Приятно ми е да те видя отново.
— И на мен, Боб.
— Тук в ъгъла има едно тихо местенце — продължи Гарвин. — Помолих ги да ни сервират калучино. Ще поговорим една-две минути. Става ли?
— Добре — съгласи се Сандърс.
Беше свикнал Гарвин да е невъзпитан и разгневен. Това, че сега е толкова предпазлив и любезен, го накара да е нащрек.
Седнаха в края на бара. Гарвин се намести на стола с лице към Сандърс.
— Е, Том. Отдавна се знаем двамата с теб.
— Така е.
— Онези проклети командировки до Сеул, отвратителната храна, изтръпналият от седене задник. Помниш ли?