— Защо мислиш така?
— Просто не искаш. — Гарвин пое дълбоко дъх. — Виж. Да изясним нещата. Говорих с Мередит. Тя е на същото мнение, че нещата се изплъзнаха от контрол.
— Аха…
— Сега и с теб говоря, защото се надявам, Том, че всичко ще се успокои и ще се върнем към предишното положение, моля те да ме чуеш добре — положението отпреди това злощастно недоразумение. Ти запазваш работата си, Мередит също. Двамата продължавате да работите заедно като цивилизовани възрастни хора. Ти вървиш напред, градиш фирмата, акционерното дружество се обособява и след година всички ще натрупат куп пари. Какво лошо има в това?
Сандърс изпита нещо като облекчение, усещането, че говори като нормален човек. Какво не би дал да избяга от адвокатите и напрежението през последните три дни. Мисълта за връщане към старото положение го успокояваше като топла вана.
— Виж, Том. Веднага след случката в понеделник вечер никой не разтръби нищо. Ти не се обади на никого. Мередит също. Според мен и двамата сте искали историята да се забрави. За нещастие последва недоразумението на следващия ден и се породи ненужен спор. Ако беше дошъл навреме за съвещанието, ако с Мередит отстоявахте едно и също мнение, нямаше да се случи нищо. Двамата щяхте да си работите заедно и случката щеше да си остане само между вас. А сега виж докъде стигнахме. Всъщност това е една голяма грешка Защо просто да не я забравим и да гледаме напред? И да забогатеем. Том? Какво лошо има в това?
— Нищо — най-накрая проговори Сандърс.
— Добре.
— Само че няма да стане — допълни Сандърс.
— Защо?
През ума му минаха десетки отговори. „Защото тя не е компетентна. Защото е хлъзгава като змия. Защото е въжеиграчка, мисли само за фасадата, а техническият отдел трябва да създаде изделието. Защото е лъжкиня. Защото нея уважавам. Защото пак ще го направи. Защото тя не ме уважава Защото не се отнасяш към мен честно. Защото ти е любимка. Защото предпочете нея пред мен. Защото…“
— Нещата стигнаха прекалено далеч — каза той. Гарвин го изгледа.
— Могат да се върнат назад.
— Не, Боб. Не могат.
Гарвин се наведе и сниши глас.
— Слушай, пикльо. Знам точно какво става. Взех те, когато още имаше жълто около устата. През цялото време ти помагах, давах ти възможности, лансирах те. А сега си решил да играеш непозволено? Прекрасно. Искаш да омажещ всичко? Зле ти се пише, леке такова.
Той се изправи.
— Боб, стане ли дума за Мередит Джонсън, губиш желание да говориш разумно.
— А, значи смяташ, че аз имам проблем с Мередит? — Гарвин се изсмя дрезгаво. — Слушай, Том: била ти е гадже, но е умна и самостоятелна, затова не си се справил. Побеснял си, когато те е оставила. И сега, след толкова години, искаш да си върнеш. Ето каква е работата. Няма нищо общо с етиката в деловите отношения, с нарушаването на закона, със сексуалния тормоз или някоя друга глупост. Подбудите ти са лични и дребнави. Пълен лайнар.
Гарвин тръгна да излиза от ресторанта и гневно профуча покрай Блакбърн, който за миг остана като втрещен, загледан в Сандърс, после забърза след шефа си.
Сандърс се запъти към масата си. Мина покрай едно сепаре с няколко души от „Майкро Софт“, включително двама известни тъпаци от програмирането на системи. Някой изгрухтя.
— Здрасти, господин Свински — тихо каза непознат глас.
— Грух! Грух!
— Не ти стана, а?
Сандърс направи няколко крачки, после се обърна.
— Хей, момчета — каза той, — поне не се навеждам и не хващам глезените си с ръце по късни срещи с… — и той изрече името на един от шефовете на програмирането в „Майкро Софт“.
Всички се заляха в бурен смях.
— Ха, ха!
— Господин Свински говори!
— Грух, грух!
— Всъщност какво правите тук, момчета? — попита ги Сандърс. — Да не би вазелинът в Редмънд да е свършил?
— Ха, ха!
— Свински е бесен!
Превиваха се от смях като гимназисти. На масата стоеше голяма кана бира. Единият се обади:
— Ако Мередит Джонсън смъкне гащи за мен, сигурно няма да викам полиция.
— Само това оставаше!
— Обслужваме с усмивка!
— Ама обвинител се извъди!
— Първо дамите!
— А така!
Удряха по масата и се смееха гръмогласно.
Сандърс се отдалечи.
Гарвин ядосано се разхождаше напред-назад по тротоара пред ресторанта. Блакбърн стоеше с телефон до ухото.