Точно над тях, със същата скорост, я следваше една сянка от искрящи частици.
Грейс се качи на бордюра при входа на „Бърза помощ“ и спря точно пред вратата, като не обърна внимание на табелите и недоволните викове на персонала на болницата, които стояха пред огромните двойните врати на сградата.
Тя изхвърча от колата, викайки за помощ, затича се и отвори вратата на задната седалка. Мишел се озова в обятията ѝ. Вцепенена и с широко отворени очи, Грейс изпищя с всичка сила, която прогори гърлото й, името на единствения човек от когото отчаяно се нуждаеше.
– Алексий!
– Тук съм.
Воинът се появи, пое Мишел от ръцете на Грейс и се затича към вратите на спешното. Персоналът го посрещна с носилка, крещейки компетентно звучащи медицински фрази. Мъжът внимателно постави приятелката ѝ на носилката и се отдръпна, за да могат да я вкарат вътре и да се погрижат за нея.
С наведена глава, Алексий се върна към Грейс и я вдигна на ръце. Така силно я притисна към себе си, че едва ли не за малка част от секундата тя се почувства в безопасност.
Когато забеляза, че един от подчинените ѝ се доближава към тях, Грейс сложи ръка на гърдите на Алексий и вложи всичката си останала сила, за да се отблъсне от него. За миг очите му заблестяха с изпепеляваща зелена светлина, способна да изгори кожата по лицето ѝ. Но след това, макар и бавно, сантиметър по сантиметър, мъжът я свали на земята и я пусна, сякаш не само тя страдаше от загубата на контакта им.
– Грейс, мога да преместя джипа – обърна се към нея Спайк. Той бе един от ранените при първото нападение на шейпшифтърите, но изглежда бинтовете по ръцете му не го бяха забавили. – Всички се лекуват. Повечето от нас ще се оправят. Ще се чуем с Хоук след операцията.
Грейс кимна, доволна от новините. Беше твърде изморена, за да говори.
Спайк присви очи и отправи поглед, изпълнен с подозрение към Алексий.
– Смятахме, че чернокосият е излекувал Мишел.
– Направи го – отвърна атлантът през зъби. – Попаднахме на засада.
Внезапно Спайк премина в нападателна позиция и бръкна под якето си, под което Грейс знаеше, че има поне три оръжия и няколко ножа.
– Колко? Искаш ли да ги последваме?
– Вече се погрижихме за тях – отвърна Грейс.
Алексий кимна.
– Бяха само четирима.
Всеки друг би се похвалил с бройката на убитите, но не и Алексий – той просто изтъкваше факт.
Уважение премина по лицето на Спайк. Грейс не беше единствената, която бе виждала Алексий в действие. Помисли си, че воинът не би искал да споменава трика с мъглата. Беше нещо ново. Може би трябваше да остане тайна.
– Благодаря ти, че ще преместиш колата. Ние ще… сме в безопасност в болницата.
Погледна към Алексий, който понечи да постави ръка на рамото ѝ, но се поколеба, сякаш се страхуваше, че ще бъде отхвърлен. Но Грейс се облегна на него – бе прекалено изморена и изплашена за Мишел, за да се принуди отново да остане сама.
Само този път щеше да разчита на някой друг. Само този един-единствен път.
* * *
Болницата в Сейнт Луис, бърза помощ
Алексий огледа претъпканата чакалня и си спомни пътите, когато той и събратята му трябваше да бъдат лекувани. За разлика от стаите за лечение в Атлантида, които бяха оазис от спокойствие, чист въздух, слънчева светлина, меки и удобни мебели и многобройни благоуханни цветя, тези тук бяха препълнени с отчаяни и ранени хора, които чакаха своя ред, облени в миризмите на кръв, пот, лекарства и отчаяние.
Грейс се бе свила на един оранжев пластмасов стол. Без оръжията си му изглеждаше така малка и безпомощна. Той стоеше в другия край на стаята, далеч от нея, подпрян на очукан автомат и се опитваше да се сети за момент, в който я е виждал невъоръжена, но не успя да си спомни такъв. Лъковете, ножовете и оръжията бяха част от нея в пълно противоречие с красотата и името ѝ.
Грейс2. Подхождаше ѝ. Беше грациозна във всяко едно движение, в и извън битка. Освен сега, когато се бе свила на топка в този грозен стол, с ръце, обвити около коленете, в очакване на най-лошото.
След като се бяха отървали от оръжията, Алексий я заведе до спешното, опитвайки се да не мисли защо всеки път, щом я държеше в прегръдките си, странна, но сладка болка раздираше гърдите му. Не бе помръдвала, откакто се дръпна от него и седна на стола.
Алексий прекара десетина минути в опити да убеди персонала на болницата, че раните на главата му не са сериозни. Вероятно забелязали обилното количество кръв по косата и отстрани на лицето му, му се притекоха на помощ. Накрая бе изръмжал нещо в духа на „кръвта не е моя“ и медиците се бяха отдръпнали със смесица от страх и подозрение. Оттогава чакаше. И чакаше.