Тя постави ръцете на главата си и простена.
– На кого му пука дали ще са горди? – попита Кат, вдигайки рамене. – Ти си тази, която е начело.
– Въпросът беше реторичен – отвърна ѝ равнодушно Грейс.
– Какво ще кажеш за един, който изобщо не е реторичен? Какво смятате да правите с останалите двама?
– Ще ги заведа, където ми кажеш – Мишел се обърна към Грейс. – Предпочитам да остана с теб, но след като Алексий не те изпуска от поглед, съм спокойна.
– Пак се започва. Всички се опиват да ме защитят. Доколкото си спомням, аз съм водач, аз съм тази, която трябва да се грижи за останалите и да ги пази.
– Чуй ме, атлантите са доста добри в битките и това е голям плюс за вас – контрира я Кат. – Не подценявай силата на екипната работа. Трябва да водим тази борба заедно, защото нашите врагове – вампирите, вече са научили този урок.
В този момент Алексий, който изглеждаше леко глупово, подаде глава през кухненската врата.
– Извинявам се.
Частица от Грейс желаеше да получи по-дълго и прочувствено извинение пред свидетелите, но за да бъде честна пред себе си, не искаше да го слуша. Всеки пък, щом той направеше нещо мило и нежно или пък ѝ покажеше колко му е скъпа и какво значи за него, ѝ ставаше все по-трудно да си представи живот без него.
– Няма нищо – отвърна накрая. – Мишел ми предложи да заведе последните двама новобранци на друго място, където да бъдат обучени. Имаш ли някакви идеи?
– Всъщност да. Бренан е в Уелоустоун с един мой познат. Формират обединена бойна сила, в която ще се включат една глутница и много човеци. Смятам, че това място е чудесно за тях.
Кат се изненада и погледна към него.
– Глутница? Говориш за шейпшифтъри вълци? Защото, да ви призная, не съм им голяма почитателка. Изглежда, че шейпшифтърите, които най-често застават на страната на вампирите, са вълци.
– Вероятно е така, но Лукас е наш приятел и несъмнено е на наша страна. Сам вече се е разбрал с някои от хората на Тайни да отидат с тях в Уелоустоун. Няма защо и Мишел да тръгва. Съгласен съм обаче, че тя трябва да е в безопасност, точно затова Бастиян и Итън имат предложение, което може и да ѝ се хареса.
Мишел отпи бавно от чая си, след това го постави на масата и скръсти ръце пред гърдите си.
– Ако не си забелязал, стоя точно пред теб. Предполагам, че някой трябва да се обърне към Мишел, ако има някакво предложение свързано с Мишел. А и да не забравяме, че името ми е Мишел Опасност.
Алексий изглеждаше объркан.
– Мислех, че се казваш Мишел Никълс.
Грейс не успя да се сдържи и се засмя.
В този момент Сам нахлу в кухнята и застана зад Алексий.
– Какво е толкова смешно? И още нещо, което според мен е по-важно, има ли прясно сварено кафе?
В отговор Грейс наклони глава към каната, която се намираше на плота.
– Обслужи се. Какво става?
Преди да отговори, Сам се насочи към кухненския плот и след като внимателно си наля кафе, се подпря с гръб към него.
– Убедени сме, че Вонос крои нещо голямо и ще го осъществи на тузарския бал, който организира.
Набързо разказа какво са научили, след като двете с Кат си бяха тръгнали.
– Освен това прословутият бал е вдругиден.
Грейс и Алексий се гледаха дълго преди някои от двамата да проговори.
– Избрал е доста интересен момент – отбеляза тя.
– Знаеш какво казват за фае – отвърна той. – Никога не лъжат, но не казват и истината.
Бастиян, който се появи на вратата, се наведе, за да може да влезе в стаята, която внезапно изглеждаше адски пренаселена.
– Кой никога не казва истината?
Алексий му обясни с подробности за Рийс на Гарануин и срещата с него, която по план трябваше да се случи на следващата вечер.
В отговор атлантът изсвири дълго и продължително с уста.
– Елфите ли? Да си призная, не го очаквах. Чудя се какви ли предвестници на катаклизъм са накарали някой от рода на Благословените да се свърже с нас?
– Висш Принц от царския род на Благословените – напомни му Алексий. – Това никога не води към нещо добро.
– Майка ми веднъж срещна елф – размишляваше на глас Мишел. – Едва не заразя баща ми заради проклетника. Не можеш да имаш доверие на тези дългоухи мръсници.
Грейс се приближи към приятелката си, като отметна косата ѝ зад ушите.
– Не. Не са остри. Колко жалко! Би обяснило много неща. В общи линии, не можем да им се доверим, но не бива и да ги обиждаме – каза тя. – Не ни притесняват, след като ние сме много под нивото на възвишеното им съществуване и затова не ни и забелязват. Но, когато го направят – поклати глава опитвайки се да прогони лошите мисли, – не е на добре.