– Какво да споделя?
– Клетвата. Бих искала да я чуя, ако не е твърде лична.
Той спря, все още държейки я за ръка и обмисли молбата ѝ.
– Знаеш ли, никога не са ме молили за това. Не виждам защо да не може. Първо полагаме клетвата пред другарите в академията, треньорите си и накрая пред семействата и приятелите си. Плюс това, вече знаеш за Атлантида, което е по-голяма тайна, отколкото думите в една древна клетва.
Той си пое въздух, пусна ръката ѝ и застана така, сякаш се перчеше.
– Ние ще чакаме. Ще наблюдаваме. Ще браним. Ще служим като първо предупреждение в навечерието на унищожението на човечеството. Тогава и само тогава, Алтантида ще се възроди. Защото ние сме воините на Посейдон, и знакът на Тризъбеца, който носим, е свидетелство за нашия свещен дълг да защитаваме човешкия вид.
След като приключи, Грейс имаше усещането, че тези така свещени и чисти думи се носеха в соления морски въздух помежду им. Тя най-накрая си спомни как да диша и тръсна глава.
– Благодаря ти. Благодаря ти, че я сподели с мен и че толкова години си верен на тази клетва.
Алексий бавно поклати глава.
– Очаквай неочакваното – промърмори той. – Странно, за първи път някой човек ми благодари за това.
Тя се усмихна, въпреки, че ледени тръпки се спуснаха по врата ѝ щом той изрече „някой човек“. Точно когато се чувстваше толкова близка и свързана с него, той казваше или правеше нещо, което увеличаваше бездната помежду им.
Живей в настоящето, смъмри се тя. Остави притесненията за по-късно.
* * *
Алексий не можеше да повярва, че каза на Грейс всичко, но усмивката, която се настани на лицето ѝ, изглежда, бе наградата, за която заслужаваше да направи всичко. Косите ѝ блестяха на слънчевата светлина и докато двамата се разхождаха по плажа, атлантът успя да забрави за войната, битките, плетящите интриги вампири, приматори и техните зли планове. Почти бе забравил за опасността, на която щеше да се изложи Грейс, ако не успееше да я убеди да си тръгне преди срещата с елфа.
– Има нещо… което трябва да знам – тя се престраши и попита, след като вече десет минути ходеха, без да продумат. – Свързано с дълголетието ви, а и нещо, което спомена. Каза, че принцът ви се е оженил за човек – след тези думи прекрасните ѝ бузи порозовяха. – Какво ще се случи, когато тя остарее, а той остане все така млад?
Воинът обмисли какво точно да ѝ каже, коя част от всичко бе истина и коя просто предположение, но стигна до решението да не слага никаква бариери помежду им. Въпросът бе дали ѝ имаше доверие, или не, но осъзна, че би ѝ поверил живота си и това откритие отново го накара да я вземе в прегръдките си.
След като страстните и опияняващи целувки приключиха, бе толкова твърд, че пожела да я положи на пясъка и да се отърве от всичките ѝ дрехи.
Но си припомни, че раната я болеше. Нали така?
Алексий се засмя, а Грейс повдигна вежда в недоумение.
– Нищо особено. Изглежда, че около теб започвам да се държа като пещерен човек и да мисля като неандерталец – обясни ѝ той и се усмихна като влюбен глупак.
Разбира се, че ще започне да се държи така, което значеше, че ако сега ги нападнат, той щеше да е безполезен. Нарочно бръкна под якето си и постави ръка върху една от камите си, отстъпи настрани от нея и тръгна напред, този път по посока на колата.
– Щеше да ми обясниш за остаряването? – напомни му тя.
– О, да. Остаряването – потърси подходящите думи, но реши да ѝ обясни възможно най-просто. – Не знаем. Истината е, че животът в Атлантида води до дълголетие, винаги е било така. Всъщност това е причината древните да ни завидят и да се опитат да завладеят Седемте острова. Има нещо в питейната ни вода, която произлиза от кладенци с магически произход, което, изглежда, обяснява свойствата ѝ.
– Сериозно? Като истински фонтан на младостта? – тя изглеждаше скептично настроена и той не я обвиняваше за реакцията ѝ. Магията не бе лесна за обяснение.
– Старейшините ни, които за първи път след хиляди години трябва да се притесняват за това, предричат, че човешкият живот ще се увеличи няколко пъти и ще продължава да се увеличава, докато човекът живее в Атлантида – каза той и вдигна рамене. – Историците твърдят, че само част от това е истина, а по-голям аспект е въпрос на вяра от страна на Райли и разбира се, Ерин и Кийли.
– Кийли?
Той се засмя и описа няколко от най-интересните сливания на души, които се бяха случили през последната година. След като повече от единадесет хиляди години всички вярваха, че обвързването между атлант и човек е забранено.
– Посейдон даде благословията си – завърши разказа си Алексий. – Каза на Райли, че ще бъде прекрасна майка на наследника на Атланатида. След тези думи стана почти невъзможно някой да оспори решението му, въпреки че съм убеден, че някои фракции биха го направили.