В думите му имаше логика, но не бях сигурна, че той постъпва по-почтено от Елора. Тя действаше подмолно, а Орен защитаваше откритата кражба.
— Елора не желаеше да промени старите обичаи. — Лицето му се помрачи, когато заговори за нея. — Тя беше толкова твърдо решена да държи троловете и хората отделно едни от други, че направи живота им необратимо свързан и въпреки това не можеше да види колко двулично е всичко това. В нейните очи това беше като да оставиш децата си да бъдат отгледани от бавачки.
— Но в действителност е нещо съвсем различно — отбелязах аз.
Замислих се за детството си, за приемната си майка, която се беше опитала да ме убие, и силната връзка между мен и Мат. Не можех да си представя, че някаква бавачка може да се грижи за едно дете по същия начин.
— Именно. — Орен тръсна глава. — И точно затова бракът ни не се получи. Аз те исках, а тя те изпрати другаде.
В думите му имаше нещо странно, някаква съмнителна логика, която някак ми се изплъзваше. Но се почувствах изненадващо развълнувана, въпреки че не му вярвах напълно. Това беше първият случай, когато някой от родителите ми, бил той приемен или истински, казваше, че ме е искал.
— Имам ли… — подех аз, отказвайки да се поддам на емоцията. — Имам ли някакви братя или сестри?
Орен и Сара си размениха поглед, който не можах да разчета, след което Сара сведе глава към ръцете в скута си. Тя беше пълна противоположност на Елора почти във всичко. Физически те поразително си приличаха с дългите си черни коси и красивите си тъмни очи, но тук сходствата свършваха. Сара говореше малко, но излъчваше топлота и някаква смиреност, на които Елора не би била способна.
— Не. Аз нямам други деца, а Сара няма никакви деца — каза Орен.
Думите му като че ли допълнително натъжиха Сара и имах чувството, че тя няма деца не по свой избор.
— Съжалявам — промълвих аз.
— Тя е безплодна — съобщи Орен директно и страните на Сара пламнаха.
— Ъ-ъ… Съжалявам. Сигурна съм, че тя няма вина за това — смотолевих аз.
— Да, така е — съгласи се Орен с готовност. — Това е проклятие.
— Моля? — попитах аз, надявайки се, че ми се е причуло.
Всички тези свръхестествени неща започваха да ми идват в повече. Троловете и паранормалните способности ми бяха достатъчни и не беше нужно към тях да се прибавят и проклятия.
— Легендата разказва, че една зла вещица е проклела Витра, след като сме откраднали детето й, заменяйки го с наше. — Той поклати глава, сякаш за да покаже, че не вярва особено в това, което ми донесе известно облекчение. — Не мисля много за това. То е част от онова нещо, което ни дава нашите способности; онова нещо, от което сме произлезли.
— И кое е то? — попитах.
— Ние всички сме тролове. Витра, Трил, ти, аз, Сара. Всички ние сме тролове — той направи широк жест с ръка. — И ти сигурно си виждала троловете, които живеят тук, онези, които приличат на таласъми?
— Имате предвид Лъдлоу.
— Точно така. Те също са тролове, витра, също като мен и теб — обясни Орен. — Но те са аномалия, която измъчва нашата общност.
— Не разбирам? Откъде са се взели?
— От нас. — Той каза това, сякаш беше нещо, което се подразбираше от само себе си и аз поклатих глава. — Безплодието се шири сред нас и не стига, че ражданията са малко, но повече от половината деца се раждат като таласъми.
— Искате да кажете, че… — Сбърчих нос, чувствайки лек пристъп на гадене. — Че витрийци като вас и Сара могат да родят тролове като Лъдлоу?
— Именно — рече Орен.
— Но това всъщност е малко стряскащо — казах аз и Орен поклати утвърдително глава, сякаш в някаква степен е съгласен с мен.
— Коренът на злото е в нашето дълголетие, а не в проклятието на някаква злостна стара жена — рече той с въздишка и се усмихна. — Ти очевидно си много по-красива, отколкото някога сме можели да се надяваме.
— Не можеш да си представиш колко се радваме да бъдеш при нас — съгласи се Сара.
Докато гледах изпълненото й с надежда лице, най-накрая разбрах. Най-накрая намерих обяснение защо витра ме преследваха толкова настойчиво и толкова неумолимо. Те нямаха избор. Аз бях единствената им надежда.
— Вие не сте се оженил за Елора, за да обедините народите си — казах аз, вдигайки очи към Орен. — Направил сте го, защото не сте могъл да имате деца. Трябвал ви е наследник за трона.
— Ти си моя дъщеря. — Той повиши глас, не прекалено силно, но достатъчно, за да проехти из залата. — Елора няма по-голямо право над теб от мен. И ти ще останеш тук, защото си принцесата и това е твой дълг.