Тове не беше агресивен по природа, но след страховития му сблъсък с витра преди няколко седмици не го винях за известното му престараване.
— Да се омитаме оттук — рече Дънкан и ме хвана за ръката, сякаш смяташе да ме помъкне след себе си. Изгледах го гневно и той моментално пусна ръката ми. — Простете ми, принцесо. Но се налага да побързаме.
— Няма да си тръгна без Мат и Рис — повторих аз и се обърнах към Локи. — Локи, ще ми помогнеш ли да ги освободя?
Очите му срещнаха моите и забелязах, че цялата му самоувереност е напълно изчезнала. Изглеждаше раздвоен и измъчен и знаех, че причината не беше само в онова, което му беше сторил Тове.
— Можем да се върнем за тях — рече Фин.
В коридора все още не се беше появил никой, за да види защо е цялата тази суматоха, но бе само въпрос на време това да се случи. Бях сигурна, че не е разумно да предизвикваме гнева на Орен.
— Не. Не можем да си тръгнем. Ако го направим, той ще ги убие. — Не свалях поглед от Локи, умолявайки го с очи. Трябваше да побързаме и се нуждаехме от помощта му.
Отговорът му обаче се забави и Фин изгуби търпение. Той ме остави и тръгна към Локи, сграбчвайки го грубо за ръката.
— Къде са те? — попита Фин. Не бях сигурна дали се обръща към Локи или към мен. Но тъй или иначе, аз бях тази, която му отговори, втурвайки се трескаво към тъмницата. В бързината едва не се строполих надолу по стълбите, които водеха към подземния етаж, но Фин ме хвана за ръката, преди да падна. Дънкан обаче действително се препъна във връзките на обувките си и аз завъртях нагоре очи.
— Какво, по дяволите, е това? — извика Дънкан, когато видя таласъма, който пазеше пред килията на Мат и Рис. Не беше Лъдлоу, а друг таласъм, същият като него.
Всички спряха рязко, когато го съгледаха. Смайването на Дънкан, Фин и Тове ми донесе радост. Очевидно аз не бях единствената, която не познаваше точно този тип витра. Не бях сигурна дали Орен беше много добър в пазенето на тайни, или заслугата беше на Елора, но имах чувството, че вероятно е и на двамата.
— Не му обръщайте внимание. — Тръгнах към вратата, изблъсквайки недодяланото създание от пътя си с лекота.
Тролът не оказа почти никаква съпротива. При вида на четирима души срещу себе си и Локи, взет като заложник, той знаеше, че няма никакъв шанс. Понечи да избяга, но Тове го спря, прикова го за стената и му попречи да съобщи на другите.
— Доста слаба охрана — отбеляза Дънкан, наблюдавайки с интерес таласъма, който се гърчеше до стената, докато отключвах вратата.
— Не очаквахме някой да проникне — каза Локи, произнасяйки думите бавно, сякаш го измъчваше болка или говореше на дете.
— Е, това е било доста глупаво — засмя се Дънкан. — Все пак става дума за принцесата. Не е било чак толкова трудно да се досетите, че ще се опитаме да си я върнем.
— Да, вероятно е така — отвърна Локи кратко.
— Не мога да се справя с това! — казах аз, след като напразно се бях борила с най-сложната система от ключалки, на която се бях натъквала. Погледнах към Локи. — Ти можеш ли?
Той въздъхна и Фин го дръпна рязко за ръката. И Локи, и аз го изгледахме гневно, но Фин отвърна само на моя поглед.
— Просто й помогни — нареди той и го пусна с неохота.
Без да каже нито дума, Локи тръгна към вратата и започна да я отключва. Наблюдавах го, но въпреки това не разбрах напълно какво прави. Ключалките щракаха силно и чух Рис да вика нещо от другата страна на вратата. Фин държеше Локи под око за евентуална грешна стъпка, а Дънкан се огледа и коментира слабото осветление в тъмницата.
Веднага щом вратата се отвори, Мат и Рис излетяха навън, като едва не събориха Локи на земята. Рис ме прегърна възторжено и макар да не видях гневния поглед, който бях сигурна, че си е спечелил по този начин от Фин, забелязах как Мат гледаше към Фин.
Съществуваше опасност в този момент всичко ужасно да се обърка, а нямахме време за изясняване на отношенията.
— Ти имаш нещо общо с всичко това, нали? — попита Мат, приковал поглед върху Фин.
— Мат, престани — казах аз, освобождавайки се от прегръдката на Рис. — Той е дошъл, за да ни освободи и трябва да се махаме оттук. Затова млъкни и да вървим.
— Всеки момент някой ще се появи, нали? — попита Дънкан, смутен от липсата на контраатака.
— Нека просто да се махнем оттук — подкрепи ме Мат.
Тове освободи таласъма от стената и всички момчета се втурнаха към изхода. Аз се спрях и погледнах към Локи. Той стоеше пред вратата на килията, изглеждайки някак странно изоставен и окаян. Предишната му дързост беше изчезнала напълно и златистите му очи се бяха спрели върху мен.