— Нали няма да кажеш на Орен, че сме избягали? — попитах аз. — Поне не веднага.
— Както желаеш — отвърна Локи простодушно. Нещо в начина, по който ме гледаше, събуди онова същото странно усещане в стомаха ми, което бях изпитала горе.
— Уенди! — извика Фин.
Затичах се да го настигна и той ме улови за ръката. Това леко докосване ме накара да се почувствам силна и в безопасност и по цялото ми тяло пробягаха горещи тръпки. Докато бързахме нагоре по стълбите и аз усещах ръката му в своята, почти забравих, че ме беше наранил или че бягаме от вражески затвор.
Студеният нощен въздух дойде като удар, когато изтичахме навън. Дънкан вървеше напред, следван по петите от Рис. И Тове, и Мат непрекъснато се спираха, за да се уверят, че двамата с Фин не изоставаме. Погледът на Мат беше особено бдителен.
Земята беше леденостудена, а камъните и клоните, с които беше осеяна, нараняваха краката ми. Всеки път, когато се забавех, Фин стисваше ръката ми и това ми даваше сила да продължа. Въздухът миришеше на зима, на лед и борове и някъде в далечината чух да буха нощна птица.
Погледнах веднъж назад, но тъй като нито един от прозорците не светеше, различих само тъмното очертание на двореца, който се извисяваше над нас.
Сребристият кадилак на Фин ни чакаше в края на гората. Лунната светлина се процеждаше през клоните, осветявайки автомобила, и аз с известно облекчение ускорих крачка. Не притежавах необходимата издръжливост да тичам чак до Фьоренинг, а допреди малко се страхувах, че може да ми се наложи.
Когато стигнах колата, Дънкан вече беше скочил на задната седалка, а Мат стоеше до отворената врата и ме чакаше да се кача. Рис беше до него, но много по-неспокоен и непрекъснато преместваше тежестта си от единия крак на другия.
— Качвайте се! Хайде! — нареди Фин и ги изгледа така, сякаш бяха идиоти. Тове беше единственият, който се подчини, заемайки предното пасажерско място.
— Уенди — каза Рис, — аз не мога да седна.
— Какво? — Фин го погледна ядосан, стрелкайки с поглед ту него, ту мен.
— Използвах моята способност за внушение върху него и сега той не може… — опитах се да обясня аз, но Фин ме прекъсна.
— Просто му кажи да се качи в проклетата кола — рече Фин. Не го разбрах и затова той продължи: — Използвай твоето внушение. Накарай го да седне в колата. Ще мислим какво да правим, когато се приберем у дома.
Погледнах към Рис, едва виждах очите му под лунната светлина, но не мислех, че това имаше някакво значение. Впрягайки цялата си концентрация, аз му наредих да се качи в колата. Няколко секунди по-късно той го направи и въздъхна тежко и с облекчение.
— Толкова е хубаво човек да седне! — Отново ме обзе чувство на вина.
Мат се качи в колата, но не затвори вратата. Чакаше ме да седна на задната седалка до него, но Фин все още ме държеше за лакътя. Заобиколихме колата отпред и аз се качих през вратата на водача. Мушнах се навътре, за да му направя място зад волана и се настаних на облегалката за ръка по средата.
Мат понечи да възрази, но Фин включи на скорост. Мат изруга и затръшна вратата, след което потеглихме надолу по пътя. Останалите седяхме в напрегнато мълчание. Може би всички бяха очаквали, че витра ще окажат по-голяма съпротива, особено след начина, по който ме бяха преследвали. Всичко като че ли беше станало… твърде лесно.
— Това е странно — рече Дънкан. — Те не направиха нищо. Дори не се опитаха да ни спрат.
— Съвсем наскоро нанесохме сериозно поражение на армията им — отбеляза Тове, предлагайки някакво обяснение. — Сигурен съм, че сега се възстановяват или… — Гласът му заглъхна, защото очевидно не искаше да изрече факта, че Трил бяха отнели живота на някои от витрийците.
Дънкан отново отбеляза колко странно е било всичко и как дворецът е бил по-различен, отколкото си го е представял. Никой не отговори нищо и накрая и самият той се умълча.
Настаних се колкото мога по-удобно на мястото си. Веднага щом се почувствах в безопасност, усещането, че съм останала без сили, отслабна и едва ли беше от значение къде точно седя.
Облегнах глава на рамото на Фин и близостта му ме изпълни с тайно блаженство. Докато се унасях, чувах дишането му и това несъмнено ми помогна да се отпусна.
8
Предсказания
Може би беше приятно да заспя до Фин, но това не важеше и за събуждането. Тялото ми все още ме болеше от ударите на Кира, а и заради неудобното положение, в което бях спала, цялата се чувствах схваната и скована.