— Кога стана кралица? — попитах аз, разсеяна за момент от споменаването на Орен.
Не можех да си представя Елора като принцеса. Знаех, че някога трябва да е била млада и неопитна, но заради аристократичните й обноски ми се струваше, че винаги е носела корона.
— Скоро след като се роди. — Елора се извърна към мен. — Но се радвам, че се върна.
— Без малко да не успея — казах, опитвайки се да изтръгна някаква загриженост от нея. Тя повдигна вежди, но не каза нищо. — Тяхната следотърсачка Кира ме преби почти до смърт. Щях да умра, ако Орен не беше женен за лечителка.
— Нямаше да умреш — каза тя пренебрежително, както правеха всички, когато се оплачех, че Кира ме е наранила.
— Аз кашлях кръв! Мисля, че имах счупено ребро или разкъсан бял дроб. — Ребрата ми още ме боляха и бях сигурна, че щях да умра в онзи затвор.
— Орен никога нямаше да те остави да умреш — рече Елора нехайно и се отдръпна от прозореца. Сетне седна на шезлонга си, но аз останах права.
— Може би — признах аз. — Но можеше да убие Мат или Рис!
— Мат? — За момент тя беше озадачена, изражение, което беше нетипично за нея.
— Моят брат. Ъ-ъ… тоест, моят заварен брат или както би предпочела да го наричаш. — Беше ми омръзнало да го представям като някакъв друг и затова бях решила отсега нататък да го наричам мой брат. И що се отнасяше до мен, той все още беше такъв.
— Те тук ли са сега? — Смутеният израз на лицето й беше заменен от раздразнение.
— Да. Не можех да ги оставя там. Орен щеше да ги убие, за да ми отмъсти. — Не бях сигурна дали това е вярно, но поне така ми звучеше.
— Значи всички сте избягали оттам? — За миг долових в гласа й нотки на искрена загриженост. Не точно както би реагирал Мат, но в този случай на лицето й беше изписано малко повече съчувствие и обич.
— Да. Направихме го. Фин и Тове ни измъкнаха без никакъв проблем. — Сбърчих чело, когато си спомних колко лесно бе станало всичко.
— Случи ли се нещо там? — попита Елора, долавяйки безпокойството ми.
— Не — поклатих аз глава. — И именно в това е проблемът. Нищо не се случи. Ние на практика просто си излязохме оттам.
— Е, това е в стила на Орен. — Тя завъртя нагоре очи. — Той е твърде високомерен и това винаги е било негова слабост.
— Какво искаш да кажеш?
— Той е могъщ, много могъщ. — Тонът на Елора издаваше страхопочитание, каквото не бях чувала до този момент в гласа й. — Но винаги е смятал, че може да си вземе всичко каквото поиска и никой не би могъл да го спре. Вярно е, че повечето тролове се боят твърде много от него, за да тръгнат против волята му, но той неправилно заключи, че и аз попадам в тяхната категория.
— Но аз съм твоя дъщеря. Толкова ли е било трудно да допусне, че ще се опиташ да ме освободиш? — попитах недоверчиво.
— Както казах, той е твърде високомерен. — Тя разтри слепоочието си и се отпусна на кушетката.
Елора притежава дара на ясновидството, както и някои други телекинетични способности. Не знаех докъде се простираха възможностите й, но се надявах скоро сама да ги овладея в по-голяма степен. Тя използваше картините си, за да предсказва бъдещето, и затова се обърнах да ги разгледам по-отблизо.
В стаята имаше само две завършени платна и едно, което беше току-що започнато. Върху новото имаше само една синя ивица в ъгъла, която не ми говореше нищо.
Първата завършена картина изобразяваше градината зад къщата. Тя започваше под терасата и продължаваше надолу по скалистия склон. Обградена беше от тухлена стена. Бях се разхождала само веднъж из нея и тогава ми беше направило впечатление колко е идилична, което се дължеше на способностите на Трил да поддържат цветята винаги разцъфнали.
Градината върху платното беше покрита с лек сняг, който блещукаше и проблясваше като диаманти. Но потокът, който падаше като водопад в един фонтан точно в средата, не беше замръзнал. Въпреки зимната сцена, всички растения все още бяха покрити в цвят. Венчелистчета в розово, синьо и пурпурно проблясваха от лекия скреж върху тях, създавайки впечатлението, че това е някаква екзотична вълшебна страна.
Елора притежаваше изумително майсторство като художник и аз щях да отбележа това, ако смятах, че мнението ми имаше някакво значение за нея. Красотата на градината ме заплени толкова силно, че мина известно време, преди да забележа, че в нея се е притаило нещо тъмно.
До живия плет стоеше някаква фигура. Беше на мъж с много по-светла коса от моята, но всичко беше приглушено в сенките. Той беше на известно разстояние, поради което лицето му беше твърде замъглено, а чертите неразличими.