Въпреки че не можех да видя много, в него имаше нещо заплашително. Или поне Елора бе мислила така, докато го беше рисувала. При всяко положение платното имаше някакво особено внушение.
— Кога разбра, че витра са ме пленили? — попитах аз, осъзнавайки, че тя може би е знаела през цялото време.
— Когато Фин ми каза — отвърна Елора отнесено. — Той дойде, взе Тове със себе си и двамата тръгнаха да те освободят.
— И ти просто… — Щях да я попитам дали просто ги е пуснала да вървят без никакво подкрепление или нещо подобно, но в този момент погледът ми попадна върху следващата картина и замълчах.
На нея бях изобразена аз в близък план от кръста нагоре. Фонът беше някаква мъгла от черни и сиви багри, от които не ставаше ясно къде точно се намирам. Изглеждах по същия начин като сега, но бях много по-добре облечена. Косата ми беше спусната и тъмните ми къдрици падаха красиво върху раменете ми. Носех великолепна бяла рокля, украсена с диаманти, които си отиваха с тези на огърлицата и обеците ми.
На главата си имах корона, изящно извит сребърен накит, също обкичен с диаманти. Лицето ми беше безизразно и не можех да кажа дали съм доволна, или разстроена от това, че съм коронована. Но нямаше никакво съмнение, че на тази картина бях кралица.
— Кога я нарисува? — Посочих картината и се обърнах към Елора. Тя беше сложила ръка върху очите си, но я дръпна, за да види какво я питам.
— О, тази ли? — Тя отпусна ръката си. — Не мисли за това. Ще се доведеш до лудост, ако се опитваш да предугадиш или предотвратиш бъдещето. Много по-лесно е да оставиш нещата да следват естествения си ход.
— Затова ли никога не изглеждаш притеснена, че мога да умра — попитах аз, изненадана от собствения си гняв. Тя знаеше, че няма да умра. Имала е доказателство, че един ден ще бъда кралица и не си беше направила труда да ми го съобщи.
— Наред с други причини — въздъхна Елора.
— Какво означава това? — троснах се аз. — Защо е нужно винаги да бъдеш толкова дяволски потайна?
— Нищо не означава! — отвърна тя с нотки на раздразнение. — Доколкото разбирам, от тази картина излиза, че ти ще бъдеш кралица на Витра. Бъдещето е твърде летливо, за да бъде проумяно или променено. И просто защото съм нарисувала нещо, не означава, че то ще се случи.
— Но ти предвиди нападението на моята кръщелна церемония — отвърнах аз. — Видях картината. Беше нарисувала балната зала в пламъци.
— Да, и не можах да спра това — каза тя студено.
— Ти дори не се опита! Ти не ме предупреди и не отмени церемонията!
— Опитах се да го предотвратя. — Тя ме стрелна с гневен поглед, който преди щеше да ме накара да се свия уплашено, но това повече нямаше да се случи. — Срещнах се с нужните хора. Споделих опасността с всички. Казах на Фин и на всички следотърсачи. Но нямаше за какво да се хвана. Виждах само огън, полилеи и дим. Никакви хора, никакво конкретно помещение. Нямах дори представа кога ще се случи това. Знаеш ли колко полилеи има само в двореца? Какво трябваше да направя? Да кажа на всички да избягват полилеите до края на дните си?
— Не… не знам — заекнах аз. — Можела си да направиш нещо.
— Не и преди да разбера какво означава видението — каза Елора повече на себе си. — Както става с повечето от тях. Да можеш да виждаш бъдещето, си има и лошите страни. Не знаеш какво означава и не можеш да го спреш. Едва след като се сбъдне, всичко изглежда толкова очевидно.
— Е, какво искаш да ми кажеш? — попитах аз. — Че няма да бъда кралица?
— Не. Казвам, че картината не означава нищо. — Тя затвори очи и разтри горната част на носа си. — Измъчва ме ужасна мигрена. Предпочитам да прекратим този разговор.
— Добре. Както искаш. — Разперих безпомощно ръце във въздуха, знаейки, че не мога да принуждавам Елора да направи нещо. Имах късмет, че не беше повикала Фин да ме извлече насила оттук.
В този момент си спомних, че Фин беше тук. Не бях успяла да поговоря с него на път към Фьоренинг и определено имах да му казвам много неща.
Излязох от салона и тръгнах да го намеря. Може би трябваше да се заема с други неща, но точно сега исках за кратко да останем с него само двамата. Минутка, през която бихме могли наистина да поговорим и аз бих могла… не знам. Но първо трябваше да го намеря.
Вместо на Фин, се натъкнах на Дънкан, който чакаше малко по-надолу в коридора. Беше се облегнал на стената и си играеше с мобилния си телефон, но когато ме видя да излизам от стаята, се изправи. Усмихна ми се смутено и изпусна телефона в опита си да го мушне бързо в джоба.