— Извинявай — каза и се наведе да го вземе. — Не исках да излезе, че подслушвам пред вратата на майка ти.
— Благодаря. — Тръгнах надолу по коридора и той ме последва. — Защо ме чакаше? Трябваше ли ти нещо?
— Не. Сега аз съм твоят следотърсач. Спомняш ли си? — Той ме погледна неловко. — И понеже витра са по петите ти, се налага да бъда нащрек през цялото време.
— Правилно — кимнах аз. Бях се надявала, че след като Фин отново ми беше спасил живота, ще бъде върнат на предишния си пост. — Къде е Фин? Трябва да поговоря с него.
— Фин? Ъ-ъ, той вече не е твой следотърсач.
— Да, знам. И не приемай това като някакво лично отношение към теб — казах аз, усмихвайки се с усилие. — Просто исках да поговоря с Фин.
— Да, но… — Дънкан поклати глава. — Въпросът е в това, че… — Той все повече се заплиташе и затова се спрях. — Искам да кажа, че той вече не е твой следотърсач. И затова… си тръгна.
— Тръгна си? — Усетих една позната болка да пронизва сърцето ми.
Не трябваше да се изненадвам и не трябваше да позволявам това да ме наранява отново. Но тъй или иначе раната се беше отворила по същия начин, както се беше случило при предишното му заминаване.
— Да. — Дънкан заби поглед в земята и започна да си играе с ципа на якето. — Ти вече си в безопасност. И ангажиментът му към теб е приключил, нали така?
— Точно така — отвърнах сковано.
Можех да попитам накъде е заминал Фин и може би трябваше да го направя. Едва ли беше стигнал далече толкова бързо. И бях сигурна, че ако го попитам, би ми казал, че си е тръгнал, за да защити мен или честта ми, или нещо подобно. Но не ме беше грижа.
Точно в този момент нямаше никакво значение какви са били причините му. Знаех само, че ми е омръзнало да ми разбива сърцето.
9
Подцененият
Тове не можа да реши проблема на Рис, защото неговите способности не работеха по този начин. След като се качих горе, изпратих Рис при Елора, за да се погрижи за него. Можех да го придружа, но предположих, че Елора едва ли имаше желание да ме види отново днес.
Тове се прибра у дома си, за да си почине и аз му благодарих за всичко, което беше направил за мен. Без него не бях сигурна дали щяхме да се измъкнем. Въпреки че Орен действително не беше взел достатъчно сериозни мерки за сигурност, именно Тове бе отворил вратата, обезвреждайки троловете.
Рис се беше заел да помогне на Мат да се настани в една от свободните стаи надолу по коридора. Отидох да видя как вървят нещата и Дънкан с готовност тръгна по петите ми. Трябваше ми доста време да го убедя да почака отвън. Дънкан не се доверяваше на Мат, защото беше човек, но ако смяташе да бъде мой следотърсач, щеше да се наложи да свикне с това.
Мат стоеше по средата на стаята, изглеждайки безпомощен, а той не беше от хората, които се чувстват по този начин. Носеше клин, който му стоеше добре, но тениската му беше прекалено тясна и затова предположих, че му я е заел Рис.
— Как се справяш? — попитах аз, затваряйки тихо вратата на стаята след себе си.
Дънкан беше застанал отвън на пост и не исках да ни чува. Не че възнамерявах да кажа нещо тайно. Просто исках за кратко да бъда насаме с брат си.
— Ъ-ъ… страхотно. — Той ми се усмихна тъжно и поклати глава. — Не знам. Как би трябвало да се справям с всичко това?
— Може да се каже, че се ориентираш добре.
— Нищо тук не ми изглежда реално, нали разбираш? — Мат седна на леглото и въздъхна. — Продължавам да си мисля, че ей сега ще се събудя и всичко това ще се окаже един много странен сън.
— Знам точно как се чувстваш. — Спомнях си колко плашещо и объркващо бе тук всичко, когато дойдох за първи път. И все още ми се струваше такова през голяма част от времето.
— Колко време ще остана тук? — попита Мат.
— Не знам. Дори не съм се замисляла за това. — Пристъпих напред и седнах до него на леглото. Честно казано, искаше ми се да остане тук завинаги, но това щеше да бъде твърде егоистично. — Предполагам, докато нещата отшумят. И витра престанат да бъдат заплаха.
— Защо те преследват?
— Това е много дълга история и ще ти я разкажа по-късно. — Искаше ми се той да знае всичко, но нямах сили за такова дълго обяснение. Или поне не сега.
— Но те ще престанат, нали? — попита Мат и аз кимнах, колкото можех по-искрено.
— А дотогава ще останеш тук. Искам да знам, че си в безопасност — рекох аз. Нямах представа как Елора щеше да погледне на това, но не ме интересуваше.
— Да, това ми е познато — каза той с горчивина и сърцето ми се сви от чувство за вина.
— Наистина съжалявам, Мат.