— Можеше да ми разкажеш за всичко това.
— И ти нямаше да повярваш на нито една думичка.
— Уенди. Това съм аз, разбираш ли? — Той се извърна към мен и аз най-накрая го погледнах. — Да, всичко това наистина е невероятно и ако не го бях видял с очите си, щеше да ми бъде още по-трудно да повярвам в него. Но аз винаги съм бил на твоя страна. Просто трябваше да ми се довериш.
— Знам. Съжалявам. — Сведох очи. — Но се радвам, че сега си тук и говорим за това. Беше ми трудно да пазя нещата в тайна от теб. И не искам да го правя отново.
— Добре.
— Но трябва да се обадиш на Маги — казах аз. — Трябва да знае къде сме и не бива да се прибира у дома. Не знам дали не биха я отвлекли, за да се доберат до мен.
— Тук в безопасност ли си? — попита Мат. — Искам да кажа, в пълна безопасност?
— Да, разбира се — отвърнах аз с повече увереност, отколкото в действителност чувствах. — Дори и в този момент Дънкан стои отпред на пост.
— Това момче е пълен идиот — рече Мат сериозно и аз се засмях.
— Не, наистина сме в безопасност. Не се тревожи — уверих го аз и се изправих. — Но ти трябва да се обадиш на Маги, а аз трябва да се изкъпя и да си облека някакви мои дрехи.
— Какво да й кажа.
— Не знам — поклатих глава. — Но на всяка цена я убеди да не се прибира у дома.
Обещах на Мат да се видим по-късно и да му разкажа повече, но преди това се нуждаех от малко време за почивка. Дънкан ме последва надолу по коридора и се опита да влезе в стаята ми, но аз не му позволих.
Едва когато бях под душа, си позволих да си поплача, знаейки, че водата ще заглуши хълцанията ми. Дори не знаех защо плача. Отчасти заради това, че Фин ме беше изоставил отново, но главната причина беше, че всичко това ми беше дошло твърде много.
След като се облякох, се почувствах по-добре. Всичко беше завършило благополучно, щом всички бяхме оцелели, макар и с леки поражения. И отгоре на всичко Мат отново беше с мен. Не знаех за колко дълго, но поне сега той знаеше истината.
И най-накрая бях намерила отговор защо витра ме преследват толкова настойчиво. Този отговор, разбира се, не правеше нещата по-лесни, но поне хвърляше някаква светлина и това все пак беше нещо.
Като се замислех, отсъствието на Фин беше единственото тъмно петно в картината. Чувствах тъпа болка в гърдите си, но трябваше да я игнорирам. Около мен се случваха твърде много важни неща, за да мога просто да седна и да тъгувам за него.
Бунтувах се срещу това, че отново се беше появил в живота ми. Щеше да бъде по-лесно, ако просто си беше отишъл и не го видех никога повече.
Тръгнах към стаята на Мат и открих, че Рис му прави компания. За мое огромно облекчение Елора го беше излекувала и Рис ми каза, че скоро трябва да започна моето „обучение“, за да мога да овладея способностите си. Не знаех какво точно означаваше това, но в този момент не ми се искаше да го разпитвам.
Настаних се на едно меко кресло и реших да разкажа на Мат всичко. Рис му беше казал отчасти някои неща в затвора на Витра, но сега исках да запълня празнотите. И нещо по-важно, смятах, че Мат трябва да го чуе от мен.
Започнах от самото начало и му обясних как Елора ни беше разменила с Рис. Разказах му как Фин е бил изпратен да ни намери и да ме върне обратно, какво означава тук да си принцеса, а също и за обитателите на Трил и техните способности.
През цялото време, докато говорех, Рис не каза нищо, а само следеше разговора ни с жив интерес. Не бях сигурна каква част от нещата му бяха вече известни.
Мат също не каза почти нищо, само от време на време задаваше по някой въпрос. Започна да крачи, когато заговорих, но не изглеждаше разтревожен или смутен. След като свърших, той стоя безмълвно около минута, премисляйки чутото.
— Е? — попитах аз, когато мълчанието му продължи прекалено дълго.
— Ъ-ъ… а вие тук ядете ли нещо? — И той ме погледна въпросително. — Защото аз умирам от глад.
— Да, разбира се — усмихнах се аз с облекчение.
— Не бих нарекъл храна онова, което ядат тук — подсмихна се Рис. Той беше седял на леглото, но стана, когато видя, че разговорът отива към края си.
— Какво искаш да кажеш? — попита Мат.
— Е, ти си живял с Уенди. Знаеш как се храни тя. — Рис осъзна, че може да е казал нещо погрешно и побърза да се поправи. — Трил са по-педантични в храненето си. Те не пият газирани напитки и даже не ядат месо.
Мат се втренчи за момент в Рис и след това погледна към мен. Имаше нещо особено в очите на Мат, нещо, което самата аз почувствах за пръв път. Рис току-що беше сложил Мат и себе си в категорията „ние“, докато аз бях включена в противоположната категория „те“.