Никога не бях и не бих могла да мисля за Мат като за нещо по-малко от мен, но ние бяхме различни. Имаше нещо, което ни разделяше. И въпреки всичките различия между нас, които бяха толкова очевидни, все пак беше странно да осъзная, че ние дори не бяхме от един и същи вид.
— За късмет имам хладилник, пълен с истинска храна — продължи Рис, за да разведри тягостното настроение в стаята. — И освен това съм доста сносен готвач. Питай Уенди.
— Да, наистина е добър — излъгах аз, но вече не бях толкова гладна. Стомахът ми се беше свил и се изненадах, че дори намерих сили да им се усмихна. — Хайде. Да си приготвим нещо за ядене.
Рис смяташе, че ако говори непрестанно, някак си ще поправи малката си грешка и нито аз, нито Мат си направихме труда да разсеем това негово заблуждение. Тръгнахме към кухнята и Дънкан моментално се залепи за мен.
Неговото постоянно присъствие ме дразнеше много повече от това на Фин, макар Дънкан да не беше направил нищо лошо до този момент. Може би причината беше просто в това, че той беше тук, а Фин го нямаше.
Придърпах един стол до кухненския плот и седнах да гледам какво правят Мат и Рис. Рис продължаваше да величае готварските си умения, но веднага щом Мат го видя в действие, реши, че ще е по-добре да вземе нещата в свои ръце. Облегнах брадичка на ръката си, обзета от противоречиви чувства, докато те разговаряха и се шегуваха един с друг.
Отчасти бях развълнувана заради това, че съдбата им ги беше събрала, както трябваше да бъде от самото начало. Лишаването на Рис от един прекрасен голям брат като Мат беше много жесток страничен ефект от практиките на Трил.
От друга страна, ме гнетеше чувството, че губя своя брат.
— Имаш ли нещо против да си взема малко вода? — попита Дънкан, изваждайки ме от мислите ми.
— Защо трябва да имам нещо против да си вземеш вода? — отвърнах аз и го погледнах така, сякаш беше пълен идиот, но той не забеляза това. Или може би се случваше толкова често, че според него хората просто така си гледаха.
— Не знам. Някои трилове не обичат следотърсачите да пипат нещата им. — Дънкан отиде да си вземе вода от хладилника, докато Мат се опитваше да научи Рис да подхвърля боровинкови палачинки. Беше почти обяд, но никой от нас още не беше закусвал.
— Какво ще ядеш и ще пиеш тогава, ако нямаш достъп до нещата им? — попитах Дънкан.
— Мога да си купя нещо сам. — Държейки вратата на хладилника отворена, Дънкан ми подаде бутилка вода. — Искаш ли?
— Да, защо не? — свих аз рамене. Той пристъпи към мен и ми я подаде. — Отдавна ли си следотърсач?
— Почти от дванайсет години, мисля. — Дънкан разви капачката на бутилката и дълго пи. — Странно е, че е минало толкова много време.
— Ти наистина ли си най-доброто, с което те разполагат? — попитах аз, опитвайки се да прикрия скептицизма в гласа си.
Връзките на обувките му все още не бяха вързани и той изглеждаше твърде прехласнат от умението на Мат да прави палачинки. Дънкан не излъчваше увереността и педантичността на Фин, но от друга страна, така като че ли ми харесваше повече.
— Не — призна той и ако въпросът ми го беше смутил, това по никакъв начин не пролича. — Но съм сред най-добрите. Външността ми е подвеждаща, но това е една от причините да бъда добър. Хората ме подценяват.
Нещо в начина, по който го каза, ме накара неочаквано да си спомня за филма „Писък“. Може би Дънкан притежаваше частица от онзи непохватен простичък момчешки чар.
— Казвал ли ти е някой, че приличаш на заместник-шерифа Дюи от поредицата „Писък“? — попитах аз.
— Дейвид Аркет ли имаш предвид? — каза Дънкан. — Но аз изглеждам по-добре, нали?
— О, да, определено — кимнах аз. Не можех да си представя, че мога да бъда привлечена от него, но той наистина притежаваше някакво очарование. По негов си начин.
Рис изруга, когато една палачинка падна шумно на пода. Мат търпеливо се опита да му обясни къде е сбъркал и как да поправи грешката си, използвайки същия тон, с който ме беше учил да си връзвам обувките, да карам велосипед, да карам кола. Беше странно да го видя в ролята на по-голям брат на някой друг.
— Уенди! — извика Уила зад гърба ми и аз едва се бях обърнала, когато тя се втурна към мен. Обви раменете ми с ръце и за моя огромна изненада силно ме притисна до себе си. — Толкова се радвам, че си добре!
— Благодаря — казах аз, освобождавайки се от прегръдката й.
Уила Стром беше няколко години по-голяма от мен и единствената трил освен Фин, която ме наричаше „Уенди“ вместо „принцесо“, което предполагам ни правеше приятелки. Баща й, Гарет, пък беше единственият приятел на Елора и Уила се беше държала изключително мило и отзивчиво към мен след първото заминаване на Фин. Без нея кръщелната церемония щеше да бъде истински провал, дори и без нахлуването на витра.