— Баща ми каза, че витра са те отвлекли и никой не знаеше със сигурност какво става. — Уила може да беше превзета, но загрижеността на лицето й беше искрена. — Дойдох тук веднага щом чух, че си се върнала. Толкова се радвам, че си тук.
— Да, аз също — отвърнах, макар да не знаех дали това е вярно или не.
— Дънкан? — Уила го погледна, сякаш току-що беше забелязала, че е тук. — Това сигурно е някаква шега. Не е възможно Елора да те е натоварила да бъдеш неин следотърсач.
— Ето виждаш ли как ме подценяват? — усмихна се Дънкан, който като че ли изпитваше някаква гордост от това.
— О, боже мой! Ще говоря с баща ми. — Уила тръсна глава и подпъхна съвършено поддържаната светлокестенява коса зад ушите си. — Той не може да се справи с това.
— Всичко е наред, всичко е наред — казах аз, свивайки рамене. — Аз съм в двореца. Какво може да ми се случи тук?
Уила ме погледна многозначително, но за щастие, преди да успее да каже нещо, Мат оповести, че закуската е готова. Когато му разказах за Трил, аз за удобство бях пропуснала да спомена за набега на витра тук или обстоятелството, че Орен е мой баща. Реших, че тези неща ще го травмират твърде много.
— Ти ще хапнеш ли? — обърна се Мат към Уила. В този момент той раздаваше палачинките и учтив както винаги, беше включил и нея. — Имаме достатъчно за всички.
— Тези боровинкови ли са? — Уила сбърчи нос с вид на човек, който никога не би се докоснал до подобно нещо. — О, без мен.
— Наистина са хубави. — Мат плъзна една чиния към нея.
По причини, които не разбирахме много добре, ние не харесвахме голям брой храни. Ядяхме най-вече пресни плодове и зеленчуци. Аз не харесвах никакъв сок, но нямах нищо против малко вино. Палачинките се правеха от бяло брашно и захар и затова никога не са били много привлекателни за мен, но ги ядях от години заради Мат.
— Нали няма да ядеш тези неща? — Уила изглеждаше дълбоко потресена, когато вдигнах вилицата си, готова да я забия в палачинката пред себе си.
Мат беше дал чиния и на Дънкан. Сигурна бях, че палачинките бяха толкова примамливи за него, колкото за мен и за Уила, но той последва примера ми и също взе вилицата си.
— Много са вкусни — отбелязах аз.
През годините неведнъж ме бяха уверявали, че наистина са добри, но нямах представа как някой може да ги яде, след като ги е удавил в сироп, както правеха Мат и Рис. Дънкан и аз отказахме сиропа, защото комбинацията с него беше вече непоносима за нас.
— Готвя за Уенди от години — рече Мат, без да се трогне от реакцията на Уила. — Знам как да приготвям храна, която тя харесва.
В общи линии той действително готвеше добре, но в много случаи ядях разни неща само за да го зарадвам. И също така, за да не гладувам.
— Да, сигурно! — каза Уила подигравателно. — Въпреки че аз не бих се доверила на един манкс по анцуг и тениска да ми приготвя палачинки.
— Уила! — казах аз. — Той е мой брат, разбираш ли? Затова престани.
— Какво? — Тя наклони озадачено глава. — О, искаш да кажеш, че той е твоят заварен брат?
— Да. — Взех голямо парче от палачинката и го пъхнах в устата си.
— Но ти знаеш, че той не ти е истински…
— Уила! — срязах я с пълна уста и преглътнах. — Наясно съм с нещата. Достатъчно по този въпрос.
— Не съм учудена, че празноглавият Дънкан може да яде това. — Уила приглади дизайнерския си тоалет, опитвайки се да прикрие обидата си от резкия ми тон. — Но ти си принцеса. Той е твърде глупав, за да…
— Хей! — Мат седеше до Дънкан и ядеше, но в този момент спря и я изгледа гневно. — Разбрах. Ти си изтънчена, красива и богата. Браво на теб. Но ако не си готова да ни приготвиш нещо по-добро за закуска, ти предлагам да спреш да мърмориш и да седнеш.
— Уха! — засмя се Рис, очевидно зарадван, че някой е сложил Уила на мястото й.
Самата Уила му направи физиономия, но не каза нищо. Когато Мат се върна към палачинките си, тя седна на стола до мен.
Още от първия миг, в който я бях видяла, Уила се държеше високомерно. Беше мила към мен, защото смяташе, че сме равни, но отношението й към всички останали беше различно.
— Жадна съм — каза тя нацупено малко по-късно.
Дънкан машинално тръгна да й донесе вода, но Мат поклати глава и го спря. Не съвсем уверен дали постъпва правилно, Дънкан се върна на мястото си. Като следотърсач той беше прекарал голяма част от живота си, прислужвайки на подменени деца на Трил. Следотърсачите бяха смятани за низш персонал и точно по този начин се отнасяха към тях и повечето членове на кралското семейство.