— Какво означава това? — попитах аз.
— Че си нещастна — отговори Тове разсеяно и тръгна към вратата. — Побързай. Облечи се. Чака ни много работа.
Той излезе от стаята ми, преди да успея да го попитам друго и аз реших, че не разбирам какво точно Уила намираше у него. Не бях сигурна дали наистина го харесва, или е привлечена от влиятелното му семейство. Кронерови бяха вторите претенденти за короната, и по-специално Тове, ако аз не можех да изпълня задълженията си.
Но Тове все пак беше привлекателен. Естествените му къдрици бяха блестящи и меки, въпреки че бяха доста дълги и буйни и падаха зад ушите му. Кожата му се отличаваше с един особен зеленикав оттенък — приглушения цвят на горски мъх, характерен за някои от по-могъщите представители на трил. Никой тук нямаше такъв цвят на кожата, с изключение може би на майка ми, но дори и нейната беше по-светла от тази на Тове.
Нямах представа защо точно Тове трябваше да ме обучава. Не бях сигурна дали Елора го одобряваше, въпреки че беше от влиятелен род. Освен това той беше много разсеян и някак странен.
Тове притежаваше най-силните паранормални способности сред всички други, които бях срещала в Трил. Това беше доста необичайно, защото мъжете тук обикновено бяха по-слаби от жените.
Аз исках да овладея способностите си и щеше да бъде по-добре да прекарам деня си, правейки нещо друго, вместо да тъна в самосъжаление. Облякох се бързо и когато излязох от стаята си, видях Тове да си бъбри с Дънкан.
— Готова ли си? — попита той, без да ме поглежда, и тръгна надолу по коридора, преди да дочака отговора ми.
— Дънкан, не е нужно да идваш с нас — казах аз, догонвайки Тове. Дънкан, който ме беше последвал, забави крачка.
— Може би е по-добре все пак да дойде — рече Тове, прибирайки косата си зад ушите.
— Защо? — попитах аз, но Дънкан се усмихна, зарадван, че ще участва.
— Нужен ни е някой, върху когото да се упражняваш — отвърна Тове делово и усмивката на Дънкан моментално изчезна.
— Къде отиваме? — Почти тичах, за да не изоставам от Тове и ми се искаше поне малко да забави ход.
— Чу ли това? — Тове се закова на място и Дънкан едва не се блъсна в него.
— Кое? — Дънкан се огледа, сякаш очаквайки всеки момент да бъдем нападнати иззад някоя затворена врата.
— Аз не чух нищо — казах.
— Да, разбира се, че не си. — Тове махна с ръка.
— Защо да се разбира? Какво означава това?
— Защото ти си тази, която издаде звука — въздъхна Тове, все още гледайки към Дънкан. — Сигурен ли си, че не чу нищо?
— Да. — Дънкан завъртя глава към мен, сякаш се надяваше да хвърля някаква светлина върху припадничавото поведение на Тове, но аз само свих рамене. Нямах никаква представа за какво говореше той.
— Тове, какво става? — попитах високо, за да ми обърне внимание.
— Трябва да бъдеш внимателна. — Той наклони леко глава, ослушвайки се. — Сега си тиха. Но когато си разстроена, гневна, уплашена или ядосана, изпращаш разни сигнали. Предполагам, че не можеш да се контролираш. Аз ги долавям, защото съм чувствителен. Дънкан или един обикновен трил не могат, защото не ги насочваш към тях. Но ако аз чувам тези неща, значи и други биха могли да ги чуят.
— Но аз не съм казала нищо! — възкликнах, все по-озадачена.
— Ти си помисли: „Иска ми се да върви по-бавно“ — рече Тове.
— Изобщо не съм използвала внушение или нещо подобно — отвърнах смаяна.
— Знам. Затова трябва да овладееш способностите си — увери ме той и отново тръгна по коридора.
Слязохме на долния етаж. Не бях сигурна къде точно ни водеше, но определено бях изненадана, когато видях къде сме се озовали — балната зала, която беше опустошена от нападението на витра. Някога тя беше толкова пищна, сякаш извадена от приказка на „Дисни“. Мраморни подове, бели стени със златни орнаменти, прозрачен купол и диамантени полилеи.
След атаката вече далеч не изглеждаше така. Стъкленият таван беше разбит и на негово място беше опънат полупрозрачен син брезент, който придаваше на стаята странен син отблясък. Разбитите полилеи и стъкла все още бяха разпилени по пода, както и парчетата от счупени маси и столове. Стените и подът бяха почернели от избухналия пожар и дима.
— Защо сме тук? — попитах. Гласът ми все така отекваше заради размерите на стаята, но беше смекчен от брезента над главите ни.
— Тук ми харесва. — Тове протегна ръцете си напред и с помощта на телекинетичните си способности отблъсна разпилените отломки настрани.