— Кралицата знае ли, че сме тук? — Дънкан се чувстваше некомфортно в тази зала и аз се опитах да си спомня дали го бях виждала тук по време на нападението. Онази вечер бях разсеяна и бях срещнала твърде много хора, за да съм сигурна в каквото и да било.
— Не знам — отвърна Тове, свивайки рамене.
— А тя знае ли изобщо, че ме обучаваш? — Той кимна, оглеждайки се с гръб към мен. — И защо точно ти ме обучаваш? Твоите способности са различни от моите.
— Подобни са. — Тове се обърна и ме погледна. — И освен това няма двама души, чиито способности да са едни и същи.
— Обучавал ли си някого другиго преди това?
— Не. Но аз съм най-подходящия за целта — рече той и започна да навива ръкавите на ризата си.
— Защо? — не спирах да питам аз и видях, че на лицето на Дънкан беше изписано същото скептично изражение като моето.
— Ти си твърде силна за всеки друг. Никой освен мен не би могъл да разгърне твоя потенциал, защото те не го разбират по начина, по който го разбирам аз. — Тове беше приключил с навиването на ръкавите си и сложи ръце върху бедрата си. — Готова ли си?
— Да, предполагам — съгласих се аз, без да съм много наясно за какво точно трябва да съм готова.
— Премести тези неща. — Той махна неопределено с ръка към боклуците по пода.
— Искаш да кажеш с ума си? — Поклатих глава. — Не мога да го направя.
— Опитвала ли си? — възрази Тове и очите му проблеснаха.
— Всъщност… не — признах аз.
— Направи го.
— Как?
— Виж го в ума си — сви той отново рамене.
— Наистина умееш да обясняваш нещата — въздъхнах аз.
Тове се засмя, но аз изпълних нареждането му. Реших да започна с нещо малко и си избрах един счупен стол, който лежеше наблизо. В началото се концентрирах. Знаех единствено как да използвам способността си за внушение и ми хрумна да опитам нещо подобно. Започнах да повтарям в ума си: Искам този стол да се отмести, искам…
— Не! — каза Тове, прекъсвайки ме. — Мислиш по грешен начин.
— И как според теб трябва да мисля?
— Това не е одушевено същество. Не можеш да му кажеш какво да прави. Ти трябва да го преместиш — рече Тове, сякаш това изясняваше нещата.
— Как? — попитах аз отново, но той не ми отговори. — Би ме улеснил, ако ми кажеш.
— Не мога да ти кажа. Не става по този начин.
Промърморих няколко неприлични забележки, обръщайки се отново към стола, готова да пристъпя към действие.
Значи не можех да кажа на стола да се премести. Аз трябваше да го преместя. Как се трансформираше това в мисъл? Присвих очи, надявайки се, че това може да помогне някак и повторих: Премести стола, премести стола.
— Виж сега какво направи — каза Тове.
Не мислех, че съм направила каквото и да било, но след това видях Дънкан да върви към стола.
— Дънкан, къде отиваш? — попитах.
— Аз, ъ-ъ… да преместя стола, предполагам. — Той изглеждаше объркан и когато вдигна стола, ме погледна още по-озадачено. — Но не знам къде да го сложа.
— Където и да е — казах разсеяно и се обърнах към Тове. — Аз ли направих това?
— Разбира се, че ти. Чувах те съвсем ясно как повтаряш мантрата си и ако беше по-съсредоточена, аз щях да бъда този, който щеше да вдигне стола. — Той скръсти ръце пред гърдите си и ме погледна почти неодобрително.
— Това не беше волево усилие. Дори не гледах към него.
— Което прави нещата още по-лоши, нали? — Гласът на Тове звучеше искрено.
— Не разбирам — рече Дънкан. Той остави стола и изпълнил вече задължението си, тръгна към нас. — Какво точно очакваш от нея?
— Трябва да се научиш да контролираш енергията си, преди някой да пострада. — Тове ме погледна строго, спирайки смело зеленикавите си очи върху мен в продължение на минута. Сетне махна с ръка около главата си също както Локи, когато ми обясни как е разбрал, че съм използвала внушение. — Ти излъчваш толкова много неща. Това е нещо като…
— Статично електричество? — подхвърлих аз.
— Точно така! — Той щракна с пръсти и ме посочи с ръка. — Трябва да регулираш този поток, да овладееш честотите си, също като радио.
— Много бих искала. Просто ми кажи как!
— Това не е като да завъртиш някаква ръчка. Нямаме копче за пускане и спиране. — Тове обикаляше из стаята, следвайки бавно някакъв широк, невидим кръг. — Това е нещо, което трябва да усвоиш постепенно. По същия начин както малките деца се учат да ходят до тоалетната. Трябва да се научиш кога да стискаш и кога да ходиш.
— Това е доста секси аналогия — отбелязах аз.
— Ти можеш да преместиш стола. — Тове се закова изведнъж на място. — Но това може да почака. Трябва да се научиш да контролираш твоята способност за внушение. — Той погледна към Дънкан. — Дънкан, нали нямаш нищо против да експериментираме върху теб?