— Ъ-ъ… предполагам, че не. — В действителност Дънкан не знаеше как да отговори, но предполагах, че като мой следотърсач нямаше и право на друг отговор.
— Кажи му да направи нещо. Каквото и да е. — Той наклони глава, наблюдавайки Дънкан и после се обърна към мен. — Но се постарай да мога да го чуя.
— Как? Та аз дори не знам как ме чуваш.
— Концентрирай се. Трябва да фокусираш енергията си. Това е най-важното.
— Как? — повторих аз.
Той продължаваше да иска от мен разни неща, без да ми дава необходимия ключ за тях. Със същия успех можеше да поиска да построя космически кораб. Не знаех какво да правя.
— Ти беше по-концентрирана, когато беше с Фин — каза Тове. — Беше, така да се каже, по-заземена, както става с електричеството.
— Е, той не е тук — троснах се в отговор.
— Това няма значение. Той всъщност не прави нищо — продължи Тове невъзмутимо. — Ти си тази, която има сила. И по някакъв начин успяваш да се заземиш, когато е наблизо. Как става това?
Не исках да мисля за Фин и за това как се чувствах, когато беше наблизо. Приветствах идеята да се обучавам, защото се надявах, че това ще отвлече мислите от него. А сега Тове ми казваше, че Фин е ключът към моя успех. Няма що.
Вместо да се разкрещя на Тове, аз се отдалечих няколко крачки. Комбинацията от това да знае всичко и неспособността му да обясни нещо смислено ме изваждаше от равновесие. Протегнах ръце и разкърших врата си, за да намаля вътрешното си напрежение. Дънкан понечи да каже нещо, но Тове му даде знак да мълчи.
Фин. Какво правех различно, когато Фин беше около мен? Той ме влудяваше. Караше сърцето ми да бие бързо, сърцето ми да се свива и не можех да сваля очи от него. Когато беше наблизо, не бях в състояние да мисля за каквото и да било друго.
И точно това беше отговорът. Беше прекалено просто.
Когато Фин беше край мен, аз се фокусирах върху него. Това обуздаваше енергията ми по някакъв начин. Ако разумът ми беше концентриран върху нещо, това по някакъв начин възпираше подсъзнанието ми. Може би губех контрол над енергията си, просто защото се опитвах да не мисля за Фин.
Фин не беше ключът. Но когато бях с него, позволявах на ума си да се концентрира. А когато не бях, се опитвах да не мисля за нищо, защото всичко ми напомняше за него. Мислите ми се разпиляваха и се лутаха във всевъзможни посоки.
Затворих очи. Мисли за нещо. Фокусирай се върху нещо.
Първото нещо, за което се сетих, както винаги беше Фин, но аз го отблъснах. Можех да мисля и за друго. След това за моя огромна изненада в ума ми се мярна образът на Локи и аз моментално го пропъдих оттам. Не исках да се концентрирам върху него. И всъщност върху който и да било друг.
Замислих се за градината зад двореца. Тя беше прелестна и аз много я харесвах. Елора я беше нарисувала красиво в една своя картина, но тя не предаваше пълното й великолепие. Спомних си уханието на цветята, хладната трева под босите ми крака и потока, който ромолеше наблизо.
— Опитай сега — предложи Тове.
Извърнах се към Дънкан. Той беше пъхнал ръце в джобовете си и преглътна, сякаш се боеше да не го зашлевя. Държейки образа на градината в съзнанието си, започнах да си повтарям: „Изсвирукай «Трепкай, трепкай, малка звездице»“. Това беше нещо съвсем банално, но точно такава беше и целта ми. Не исках да го нараня.
Лицето му се отпусна, очите му станаха безизразни и той започна да подсвирква. Доволна от себе си, аз се обърнах към Тове.
— Е? — попитах с надежда.
— Не чух нищо — усмихна се Тове. — Чудесна работа.
Продължих да опитвам разни неща върху Дънкан през останалата част от деня. След като се убеди, че не боли, той се успокои напълно и прие нещата много спортсменски, имайки предвид, че го карах да подсвирква, да танцува, да пляска с ръце и какво ли още не.
По-нататък Тове ми обясни какво се беше объркало с Рис, за да не може да седне. Колкото повече фокус и сила влагах в опитите си за внушение, толкова по-траен ставаше ефектът от него.
Рис беше човешко същество и умът му беше по-податлив от този на трил, което го правеше и по-предразположен за мисловен контрол. При него не беше нужно да прибягвам до никакво усилие, а в действителност аз бях използвала много повече енергия, отколкото беше необходимо. В този смисъл трябваше да се науча да контролирам силата на внушението си.
Аз, разбира се, можех да отменя всяка своя команда, както и бях направила с Рис, заставяйки го първо да седне и след това да стане. Но когато енергията ми беше нефокусирана, можех да въздействам на хората дори неволно, както в случая с Дънкан, когато го накарах да премести стола.