Не исках да разсъждавам над поведението на Мат, но то някак си… не ми се струваше съвсем нормално. Не разбирах точно какво става, но изпитах облекчение, когато се разделих с тях.
11
Малка звезда
Поредният дълъг ден от моята подготовка не помогна с нищо. Контролът ми ставаше все по-надежден, което беше добре. Но от това не ми олекваше и ми беше все по-трудно да не мисля за Фин. Смятах, че с течение на времето нещата ще се уталожат, но грешах. Болката ми като че ли само се усилваше.
Прекарахме сутринта в тронната зала, където не бях допускана преди. Това всъщност беше атриум със сводест стъклен купол, който се издигаше високо нагоре. Залата беше кръгла, с овални стени, а тази зад троновете беше изцяло от стъкло. Увивни растения пълзяха върху сребърните и златните орнаменти върху стените, напомняйки ми за фасадата на двореца отвън.
Имайки предвид височината на тавана, самата зала не изглеждаше особено голяма, но не беше и нужно да бъде такава. Тове отбеляза хладно, че тя се използва главно за посрещане на високопоставени сановници.
В средата на помещението стоеше самотен трон, тапициран с великолепно червено кадифе. От двете му страни имаше два по-малки стола, но те не бяха толкова изящни. Вместо от дърво тронът беше изработен от платина, в която бяха вплетени ажурни орнаменти. В метала бяха инкрустирани диаманти и рубини.
Приближих се към него и докоснах предпазливо мекото кадифе. То изглеждаше твърде ново и пухкаво, за да допусна, че някой е сядал някога върху него. Масивните метални облегалки бяха изненадващо гладки под върховете на пръстите ми. Прокарах ръка по едната от тях, проследявайки сложната мрежа от орнаменти.
— Освен ако не смяташ да преместиш това нещо с ума си, ти предлагам да започнеш да се упражняваш — рече Тове.
— Защо дойдохме тук? — Отдръпнах се от трона и се обърнах към него. Не знам защо, но в Тове имаше нещо, което ме омагьосваше и ми създаваше едно особено усещане за реалност.
— Харесва ми простора тук. — Той махна неопределено към залата. — Това ми помага да мисля. В балната зала днес ще правят ремонт и затова трябваше да се преместим.
Почти неохотно се отдалечих от трона и тръгнах към него, подготвяйки се за тайнствения урок, който беше подготвил за мен днес. Както обикновено Дънкан стоеше малко встрани, но този път нямаше да имаме нужда от неговите услуги като опитно зайче. Тове отново искаше от мен да се науча да владея мислите си, но този път използваше тактика, която беше още по-непонятна.
Стоях с лице към стената и броях до хиляда, като в същото време трябваше да си представям градината и да използвам способността си за внушение. Тъй като в този случай то не беше насочено конкретно към никого, не бях много сигурна как щеше да се разбере дали нещо се получава, но Тове каза, че главното е да се науча да свивам психическите си мускули. Умът ми трябваше да свикне да жонглира с множество идеи, някои от тях съвсем противоположни, докато се науча да контролирам този процес.
Докато се упражнявах, Тове лежеше на студения мраморен под. Накрая Дънкан се умори и се настани на трона, провесвайки единия си крак над облегалката. Това леко ме подразни, но тъй като не знаех точно защо, не казах нищо. Не бях поддръжник на аристокрацията и нямаше да се застъпвам за нея пред Дънкан.
— Как се справяш? — попита Тове, заговаряйки за първи път от около половин час. Ние всички мълчахме, докато се опитвах да овладея онова, което се предполагаше, че трябва да овладея.
— Фантастично — промърморих аз.
— Добре. Да добавим тогава и песен. — Той вдигна глава към светлия отвор на тавана, наблюдавайки облаците, които се носеха над нас.
— Какво? — Спрях да броя и работя над внушението си, за да се обърна към него и да го погледна. — Защо?
— Все още те чувам — каза Тове. — Вече е по-слабо и прилича на бръмченето, което идва от електропроводите. Трябва да смекчиш шума в главата си.
— И смяташ, че правенето на един милион неща едновременно ще помогне? — попитах скептично.
— Да. Ти ставаш по-силна, което означава, че все по-добре контролираш нещата. — Той легна отново на пода, приключвайки темата. — Сега добави песен.
— Коя например? — въздъхнах аз, обръщайки се към стената.
— Само да не е „Трепкай, трепкай, малка звездице“. — Дънкан направи физиономия. — По някаква причина това нещо ми се е набило в главата.
— Винаги съм бил пристрастен към „Бийтълс“ — рече Тове.
Погледнах към Дънкан, който се усмихна изненадано. Въздъхнах отново и запях „Елинор Ригби“. На няколко пъти обърках думите, но Тове не се оплака, което беше добре. И без това ми беше достатъчно трудно да усъвършенствам способностите си, припомняйки си текст на песен, която не бях чувала от години.