— Надявам се, че не ви прекъсвам. — Гласът на Елора сложи край на всякакво подобие на концентрация, каквато бях постигнала, след което спрях да пея и се обърнах към нея.
Дънкан побърза да стане от трона, но не и преди да зърна заплашителния поглед, с който тя го стрелна миг преди това. Той сведе глава, скривайки с косата си червените петна, които избиха по бузите му.
— Всъщност не — казах аз. За първи път се радвах да видя Елора, тъй като появата й поне за кратко щеше да сложи край на мъките ми.
Тя огледа стаята с известно презрение, но не бях сигурна какво точно предизвика неодобрението й, защото допусках, че бе имала някакво, макар и малко, участие в окончателната й подредба. Тя пристъпи напред, при което дългата й рокля се завъртя около краката й. Тове не стана от пода, наблюдавайки я с бегъл интерес.
— Мога ли да остана за малко насаме с принцесата? — попита Елора, без да поглежда към никого. Бе успяла да застане така, че да е с гръб и към трима ни едновременно.
Дънкан промърмори някакво извинение и побърза да излезе от залата, препъвайки се в собствените си крака. Тове тръгна бавно към вратата, винаги доволен сам да определя скоростта, с която прави нещата. Той прокара пръсти през рошавата си коса и подхвърли, че ще дойде отново, когато приключим.
— Никога не съм обичала тази стая — рече Елора, когато останахме сами. — Винаги ми е приличала повече на оранжерия, отколкото на тронна зала. — Разбирах идеята, въплътена в интериора наоколо, който трябваше да подчертае по-дълбоката ни връзка с природата, въпреки че не я споделях.
— На мен лично ми харесва. — Знаех какво имаше предвид, но залата наистина беше красива и всичките тези стъклени стени и куполи я правеха да изглежда някак величествена.
— Твоят „приятел“ е настанен в двореца. — Тя подбираше думите си внимателно, вървейки към трона. Сетне прокара пръсти по облегалките, както бях направила и аз, проследявайки орнаментите с ноктите си, които бяха с тъмен маникюр.
— Моят приятел?
— Да. Момчето… Мат, нали така? — Тя вдигна глава и срещна погледа ми, за да види дали не греши.
— Имаш предвид моя брат — казах бавно.
— Не го наричай така. Мисли си за него както искаш, но ако някой те чуе да казваш, че ти е… — Гласът й заглъхна. — Колко време ще остане при нас?
— Докато реша, че е безопасно за него да си тръгне. — Бях изпънала гръб, готова за поредния сблъсък с нея, но тя не каза нищо. Само кимна веднъж и погледна към прозореца. — Предполагам, че няма да се опиташ да ми попречиш?
— Аз съм кралица не от вчера, принцесо — отвърна тя, усмихвайки се едва-едва. — Знам как да избирам битките, в които да вляза. И подозирам, че точно тази едва ли ще мога да спечеля.
— Значи не възразяваш? — попитах аз, неспособна да скрия изненадата в гласа си.
— Всеки трябва да се научи да понася нещата, които не може да промени — отговори Елора простичко.
— Искаш ли да се запознаеш с него или нещо такова? — Не бях сигурна какво точно се очакваше от мен. Не знаех защо бе дошла да говори с мен, ако не за да ми каже, че съм направила нещо погрешно или за да ми попречи да направя нещо. Това като че ли бяха единствените случаи, когато ме посещаваше.
— Убедена съм, че ще се запозная с него, когато дойде подходящият момент. — Елора приглади черната си коса и направи още няколко крачки към мен. — Как върви обучението ти.
— Добре — свих аз рамене. — Не разбирам много, но предполагам, добре.
— Погаждате ли се с Тове? — Тъмните й очи отново срещнаха моите, изучавайки ме.
— Да. Той е чудесен.
Каквото и да видя в мен, я зарадва, защото тя кимна и се усмихна.
Разговорът ми с Елора трая още няколко минути, през което време продължи да ме разпитва за обучението ми, след което интересът й почти веднага отслабна и тя се извини, че има някакъв ангажимент.
Щом си тръгна, Тове се върна, за да продължим работата си, но аз му предложих вместо това да обядваме. Когато слязохме в кухнята, заварихме там Мат, който приготвяше нещо за себе си и за Уила. Рис беше на училище и те всъщност бяха сами.
Уила хвърли едно гроздово зърно към Мат и когато той й го метна обратно, тя се ухили. Дори и да забеляза нещо необичайно в техните шеги и закачки, Тове не каза нищо, но той така или иначе почти не вдигна глава от чинията си. През цялото време мълчеше, докато аз наблюдавах озадачено Мат и Уила.