Хапнах набързо, след което Тове и аз се върнахме към работата си, а Мат и Уила продължиха да се хранят. Не че някой от тях даде вид, че е забелязал или го е грижа за оттеглянето ни.
През останалата част от деня не ми остана много време да мисля за странното поведение на Мат и Уила. Обучението ми продължи в тронната зала в същия дух както сутринта и към края на деня бях вече много уморена, но не казах нищо и продължих да работя, докато Тове не обяви, че приключваме.
След като той си тръгна, Дънкан ме последва на горния етаж, защото очевидно не можех да се отърва от него по никакъв начин. Исках да бъда сама, но вместо това го пуснах в стаята си. Струваше ми се странно и жестоко да го карам да виси пред вратата ми в коридора през цялото време.
Знаех, че той е мой бодигард, но от друга страна, не беше някакъв глупак в костюм със слушалка в ухото. Той беше момче с тесни джинси и ми беше трудно да се държа с него като с някой от персонала.
— Не разбирам какво толкова не ти харесва тук — отбеляза Дънкан, любувайки се на стаята ми.
— Не съм казала, че не ми харесва — отвърнах аз, но не знаех дали това не е самата истина.
Косата ми беше хваната високо на разбъркан кок, но аз я пуснах да падне и прокарах пръсти през плетеницата от къдрици. Дънкан разгледа вещите на бюрото ми, докосвайки компютъра и CD-то, което би ме накарало да откача, ако някои от тези неща бяха наистина мои. Всичко тук вървеше заедно със стаята. И макар това да беше моята стая, нещата, които заварих тук, ми бяха чужди.
— Защо избяга? — Дънкан взе един диск на „Фал Аут Бой“ и се загледа в списъка с песните.
— Мислех, че знаеш защо. — Легнах в леглото си и потънах сред купчината от одеяла и възглавници. Сгънах една възглавница под главата си, така че да го виждам по-добре. — Стори ми се, че ти си наясно с нещата.
— Кога? — Той остави диска и се обърна към мен. — Аз никога не създавам впечатлението, че съм наясно с нещо.
— Това е така — съгласих се аз и бутнах една тъмна къдрица от челото си. — Но когато дойде в дома ми да ме вземеш, ми се стори, че знаеш защо.
Когато го срещнах за първи път, той беше казал нещо. Не можех да си спомня точно какво, но в думите му имаше намек, че знае за случилото се между мен и Фин. Или най-малкото знаеше, че Фин е бил отпратен заради чувствата му към мен.
В действителност вече не бях сигурна в чувствата на Фин. Съмнявах се, че все още са истински, ако някога изобщо са били такива. Ние бяхме лежали на същото това легло и се бяхме целували прегърнати. Аз бях готова да стигнем по-далече, но Фин бе спрял нещата, казвайки, че не иска да ме разстройва. Но е възможно изобщо да не ме е желаел.
В противен случай нямаше да си тръгне просто така. Не би могъл.
— Не знам за какво говориш — поклати глава Дънкан. — Не мисля, че някога съм разбирал защо си тръгна.
— Значи съм си въобразила. — Претърколих се по гръб, така че да гледам към тавана. Преди да успее да ме попита нещо повече за това, смених темата. — Какво се случи с вас тогава?
— Кога? — Оставяйки CD-то, той започна да разглежда малката библиотека в стаята ми. Книгите не бяха точно ужасни, но всички принадлежаха на Рис и Рианон и не ми бяха съвсем по вкуса. С изключение на един роман на Джери Спинели, не бих посегнала към нито една от тях.
— Там в дома ми. Вие си тръгнахте и после витра ме отвлякоха. Какво правихте? Къде отидохте?
— Не се отдалечихме много. Фин планираше да се навъртаме наоколо. Той смяташе, че в крайна сметка ще те убедим да се върнеш. — Дънкан взе една книга и започна да я прелиства разсеяно. — Но бяхме стигнали едва до първата пряка, когато те ни нападнаха. И онзи тип с рошавата руса коса само ни погледна и ни приспа.
— Локи — въздъхнах аз.
— Кой? — попита Дънкан и аз поклатих глава.
Витра вероятно ги бяха следили. Бяха ги издебнали и Локи се беше погрижил за тях. Фин беше извадил късмет, че беше минал само със загуба на съзнанието, защото в моя случай Кира едва не ме унищожи.
Тя сигурно е била изпратена напред да ме плени, оставяйки Локи да неутрализира Фин и Дънкан. Локи като че ли не беше толкова склонен към брутално насилие и всъщност, ако не се беше намесил, тя можеше действително да ме убие.
— Чакай. — Дънкан присви очи, сякаш пресмяташе нещо. — Ти да не си помисли, че сме те изоставили там?
— Не знаех какво да мисля — отвърнах. — Вие просто си тръгнахте, което беше неочаквано за мен. Аз не исках да дойда с вас, но не срещнах и голям натиск от ваша страна. Помислих си, че може би…
— Затова ли беше толкова унила?