— Не съм била унила! Бях малко потисната, след като се върнах. Е, може би и преди това, но не мисля, че съм била унила.
— Да, беше — увери ме Дънкан с усмивка. — Изключено беше да те изоставим. Ти беше твърде лесна мишена. Фин никога не би позволил нещо да ти се случи. — Той се извърна към нещата ми и взе моя iPod. — Искам да кажа, че той не може да те изостави дори и сега, когато си в пълна безопасност.
— Какво? — Сърцето ми заби лудо в гърдите. — Какво говориш?
— Ъ? — С известно закъснение той осъзна, че е казал твърде много и леко пребледня. — Нищо.
— Не, Дънкан, какво имаше предвид? — Надигнах се в леглото, знаейки, че трябваше поне да се престоря, че не ме е грижа, но не можах. — Фин е тук? Искаш да кажеш тук?
— Не трябва да казвам нищо. — Той се размърда неспокойно.
— Трябва да ми кажеш — настоях аз, скачайки в единия край на леглото.
— Не, Фин ще ме убие, ако разбере, че съм казал нещо. — Дънкан гледаше надолу към земята, играейки си с една скъсана гайка на колана. — Извинявай.
— Той ти е наредил да не ми казваш, че е тук? — попитах аз, усещайки отново пронизваща болка в сърцето си.
— Той не е тук, имам предвид в двореца — изпъшка Дънкан, поглеждайки ме смутено. — Ако аз стана причина да се забъркаш отново с него, никога повече няма да мога да си намеря работа. Моля те, принцесо. Не ме карай да ти казвам.
Едва след като произнесе тези думи, осъзнах, че можех да го накарам да ми каже. Ако моята способност за внушение не беше достатъчно силна за такива като Тове и Локи, тя щеше да свърши работа при Дънкан, защото се упражнявах върху него. Той лесно щеше да отстъпи пред моите магии.
— Къде е той, Дънкан? — попитах аз, поглеждайки го в упор.
Не беше нужно дори да повтарям въпроса в главата си. Веднага щом го произнесох, долната му челюст увисна и очите му станаха като стъклени. Умът му беше ужасно податлив, което ме накара да се изпълня с чувство за вина. По-нататък трябваше да намеря начин да му се реванширам някак за това.
— Той е във Фьоренинг, в дома на родителите си — рече Дънкан, примигвайки към мен.
— Родителите му?
— Да, те живеят по-надолу. — Той посочи на юг. — Тръгни по главния път към портата и завий по третата улица вляво, застлана е с чакъл. Върви още малко покрай скалата и ще видиш къщата им. Ще я познаеш по козите.
— Кози? — попитах аз, чудейки се дали Дънкан не се занася с мен.
— Майка му гледа няколко ангорски кози. Плете пуловери и шалове от вълната им и ги продава. — Той поклати глава. — Казах ти вече твърде много. Ще си имам големи проблеми.
— Не, всичко ще бъде наред — уверих го аз, скачайки от леглото.
Втурнах се към дрешника, за да се преоблека. Не изглеждах зле, но ако предстоеше да се видя с Фин, ми трябваше нещо по-добро. Дънкан продължи да се разкайва колко глупаво е постъпил, като ми е казал, и аз се опитах да го успокоя, но мислите ми летяха вече другаде.
Не можех да повярвам колко съм била глупава. Бях си въобразила, че веднага щом Фин е бил освободен от задълженията си към мен, са го изпратили да се грижи за някой друг. Но можеше да предположи, че му е била дадена някаква почивка и той е трябвало да се установи някъде. И щом го нямаше в двореца, домът на родителите му беше следващата логична възможност. Той говореше много малко за тях и никога не ми беше хрумвало, че живеят наблизо.
— Елора ще разбере. Тя научава всичко — мърмореше си Дънкан, докато излизах от килера.
— Обещавам ти. Няма да кажа на никого. — Погледнах се в огледалото. Бях бледа, разрошена и ужасена. Фин харесваше косата ми повече спусната и затова я бях оставила така, макар да беше в пълен безпорядък.
— Тя все пак ще разбере — настояваше Дънкан.
— Няма да позволя да загубиш работата си — казах аз, но той беше скептичен. — Аз съм принцесата. Все пак имам някакво влияние тук. — Дънкан сви рамене, но вече не изглеждаше толкова уплашен. — Но сега трябва да тръгвам. Не казвай на никого къде съм.
— Но те ще откачат, ако не знаят къде си.
— Е добре… — Огледах се, мислейки напрегнато. — Остани тук и ако някой дойде да ме търси, кажи му, че съм в банята и не може да ме безпокои. Така всеки от нас ще пази алибито на другия.
— Сигурна ли си? — Той повдигна вежди.
— Да — излъгах аз. — Трябва да вървя. И ти благодаря.
Дънкан все още не беше убеден, че планът ми ще проработи, но аз не му бях оставила голям избор. Втурнах се по коридора, опитвайки се да бъда колкото може по-незабележима. Елора имаше още неколцина следотърсачи, които бдяха за нещата наоколо, но аз успях да се промъкна покрай тях.
Когато отворих входната врата, осъзнах, че дори не знам защо толкова бързах да видя Фин. Какво възнамерявах да правя, когато се срещнем? Да го убедя да дойде с мен? Исках ли наистина това? Към какво се стремях, имайки предвид начина, по който стояха нещата между нас?
Нямах еднозначен отговор на тези въпроси. Знаех единствено, че искам да го видя. Затичах се по лъкатушещия път на юг, опитвайки се да си спомня указанията на Дънкан.