Когато отворих входната врата, осъзнах, че дори не знам защо толкова бързах да видя Фин. Какво възнамерявах да правя, когато се срещнем? Да го убедя да дойде с мен? Исках ли наистина това? Към какво се стремях, имайки предвид начина, по който стояха нещата между нас?
Нямах еднозначен отговор на тези въпроси. Знаех единствено, че искам да го видя. Затичах се по лъкатушещия път на юг, опитвайки се да си спомня указанията на Дънкан.
12
Семейство
Чакъленият път се виеше надолу по стръмния наклон. Не знаех дали вървя в правилната посока, докато не чух блеене на кози.
След поредния завой видях малка къщурка, сгушена сред скалите. Беше обвита от толкова много пълзящи растения и шубраци, че изобщо нямаше да се досетя, че е къща, ако не беше димът, който излизаше от комина. Пасището на козите беше малко над скалистия склон и представляваше нещо като плато, обградено с дървена ограда. Дългата вълна на козите беше мръсно бяла.
Облачното смрачено небе и студът във въздуха караха нещата да изглеждат някак лишени от цвят. Дори пожълтелите и ръждиви листа, които вятърът разнасяше из двора на къщата, изглеждаха избелели.
Сега, когато вече бях дошла, не бях сигурна какво трябва да направя. Обгърнах раменете си с ръце и преглътнах с усилие. Дали трябваше да почукам на вратата? И какво изобщо имах да му кажа? Той си тръгна. Беше направил своя избор и аз знаех това.
Погледнах към двореца, премисляйки дали не беше по-разумно да се върна, без да се видя с Фин. Нечий женски глас ме спря обаче и ме накара да се обърна отново към къщата на Фин.
— Вече ви нахраних — говореше жената на козите.
Тя вървеше през пасището, идвайки от малък хамбар в далечния му край. Износената й рокля се влачеше по земята и подгъвът й беше изцапан. Върху раменете й имаше тъмна пелерина, а кестенявата й коса беше хваната на два стегнати кока отстрани. Козите вървяха, скупчени около нея, очаквайки още храна, и тя беше твърде заета да ги отблъсква нежно, за да ме забележи веднага.
Когато ме съгледа, забави ход и почти спря. Имаше същите тъмни очи като Фин и макар да беше много красива, лицето й беше по-уморено от това на всеки друг, когото бях виждала тук. Не можеше да е на повече от четирийсет, но кожата й беше повехнала и обгоряла от слънцето като на човек, който цял живот е работил усилено.
— Мога ли да ви помогна? — попита тя, ускорявайки крачка, докато вървеше към мен.
— Ъ-ъ… — Обгърнах тялото си още по-силно с ръце и погледнах нагоре към пътя. — Едва ли.
Тя отвори портичката, цъкайки с език към козите, за да ги накара да отстъпят, след това я заобиколи и влезе. Спря се на няколко крачки от мен, огледа ме не особено одобрително и избърса ръце в роклята си.
Сетне кимна веднъж и въздъхна дълбоко.
— Тук става студено — рече тя. — Защо не влезете?
— Благодаря ви, но аз… — Понечих да й се извиня, но тя ме прекъсна.
— Мисля, че трябва да влезете.
Тя се обърна и тръгна към къщата. Аз изостанах назад, чудейки се дали да не избягам, но малко по-късно видях, че вратата е оставена отворена и от нея лъхаше топлина. Усещаше се сладостно ухание на зеленчукова яхния, нещо топло, домашно приготвено и изкусително както никоя друга храна.
Когато влязох в къщата, тя вече беше махнала пелерината си и бе отишла при голямата тумбеста печка в ъгъла. На нея къкреше черно гърне със същата тази прелестно ухаеща яхния, която тя разбъркваше с дървена лъжица.
Къщурката изглеждаше причудлива и скромна, както можеше да се очаква от къща на тролове. Напомняше ми за дома на Снежанка и седемте джуджета. Подът беше пръстен, черен и изгладен от годините.
В единия край на кухнята имаше маса от масивно дърво. В ъгъла беше подпряна метла, а под всеки един от малките кръгли прозорци имаше сандъче с цветя. Също като цветята в градината на двореца и тези тук цъфтяха във виолетово и розово, въпреки че сезонът им беше отдавна отминал.
— Ще останеш ли за вечеря? — попита жената, поръсвайки нещо в гърнето на печката.
— Какво? — попитах аз, изненадана от поканата й.
— Трябва да знам. — Тя се обърна към мен, избърсвайки ръце в роклята си, за да ги изчисти от подправките. — Ще трябва да приготвя кифли, ако ще храня още едно гърло.
— О, недейте, няма нужда. — Поклатих глава, разбирайки, че това не е било покана. Тя се страхуваше, че ще се натрапя на масата на семейството й и стомахът ми се сви от неудобство. — Но все пак благодаря.
— Какво искате тогава? — Тя сложи ръце на кръста си и очите й изглеждаха мрачни и сурови също като на Фин, когато беше огорчен от нещо.
— Какво? Вие… — заекнах аз от прямотата на въпроса й. — Вие ме поканихте.