— Вие се мотаехте наоколо. Знам, че искате нещо. — Тя взе един парцал от металния леген, който служеше за умивалник, и избърса масата с него, макар да не изглеждаше мръсна. — Предпочитам да ми кажете какво е то и да приключим с това.
— Знаете ли коя съм аз? — попитах тихо.
Не исках да парадирам с някакво превъзходство, но не разбирах защо се държи по този начин. Дори да знаеше, че съм принцесата, нямах представа защо е толкова груба с мен.
— Разбира се, че знам коя сте — отвърна тя. — И предполагам, че и вие знаете коя съм аз.
— Коя сте вие? — попитах аз, макар да допусках, че знам.
— Аз съм Аннали Холмс, покорна поданичка на кралицата. — Тя спря да бърше масата, задържайки тежкия си поглед върху мен. — Също и майка на Фин. И ако идвате при него, той не е тук.
В този момент сърцето ми щеше да замре, ако не бях толкова объркана от отношението й към мен. Имах чувството, че ме обвинява в нещо и дори не знаех в какво.
— А-аз, не… — запънах се аз. — Излязох да се поразходя. Нуждаех се от малко чист въздух. Не съм имала някаква конкретна цел.
— Никога нямате такава — каза тя с непроницаема усмивка.
— Но вие току-що се запознахте с мен.
— Може би — кимна Аннали. — Но познавах майка ви доста добре. — Тя се извърна, слагайки ръка върху облегалката на един от кухненските столове. — И познавам сина си.
Разбрах твърде късно какво пораждаше гнева й. Нейният съпруг и майка ми бяха имали любовна връзка преди години. Нямах представа, че Аннали е знаела за това.
И ето ме сега тук в дома й, обърквайки живота на сина й, след като моята майка почти беше съсипала нейния. Преглътнах с мъка и си дадох сметка, че не е трябвало да идвам тук. Не трябваше да вредя на Фин и семейството му повече, отколкото вече го бях направила.
— Мамо! — извика момичешки глас от друга стая и Аннали моментално се овладя, извиквайки усмивка на лицето си.
Момиче на около дванайсет години влезе в кухнята, носейки опърпан учебник. Беше облечена в износена рокля и парцалив вълнен пуловер, който внушаваше усещане за студ въпреки топлината в стаята. Косата й беше в същия тъмен безпорядък като моята и на едната й буза имаше петно от мръсотия.
Веднага щом ме видя, момичето се ококори и устата му увисна.
— Това е принцесата! — ахна то.
— Да, Ембър, знам коя е — каза Аннали, влагайки цялата благост, на която бе способна.
— Извинявам се. Забравила съм си някъде обноските. — Ембър хвърли учебника на масата и направи бърз, нисък реверанс.
— Ембър, не е нужно да правиш това, не и в дома ни — сгълча я Аннали уморено.
— Тя е права. Чувствам се глупаво, когато хората правят това — казах аз.
Аннали ме погледна бързо с крайчеца на окото си и може би самият факт, че се съгласих с нея, я накара да ме ненавижда още повече. Сякаш подкопавах родителския й авторитет.
— О, боже мой, принцесо! — изпищя Ембър и припна около масата, за да ме поздрави. — Не мога да повярвам, че си в моя дом! Какво правиш тук? Заради брат ми ли си дошла? Той е навън с баща ни, но скоро ще се върне. Трябва да останеш за вечеря. Всичките ми приятели в училище ще се пукнат от завист. О, боже мой! Ти си дори по-красива, отколкото беше казал Фин!
— Ембър! — каза рязко Аннали, когато се видя, че Ембър няма да спре.
Аз се изчервих и се извърнах, не знаех какво да й отговоря. Разбирах на теория, че е може би вълнуващо да срещнеш принцеса, но не виждах нищо вълнуващо в това някой да срещне мен.
— Съжалявам — извини се Ембър, но това ни най-малко не намали ентусиазма й. — Молих се на Фин да ми позволи да се запозная с теб и той…
— Ембър, трябва да се върнеш към домашните си. — Аннали не гледаше към нито една от нас.
— Дойдох, защото не разбирах нещо. — Ембър посочи учебника си.
— Добре, тогава работи върху нещо друго — каза й Аннали.
— Но мамо! — проплака Ембър.
— Веднага, Ембър — отсече Аннали с тон, който познавах от години, когато ми се караха Маги или Мат.
Ембър въздъхна, взе учебника си и тръгна бавно към стаята си. Пътьом промърмори нещо от рода, че животът не е честен, но Аннали не й обърна внимание.
— Дъщеря ви е прелестно момиче — казах, след като Ембър излезе.
— Не ми говорете за децата ми — сряза ме Аннали.
— Извинявайте. — Закърших ръце, защото не знаех какво друго да сторя. Дори не знаех какво правя тук. — Защо ме поканихте, щом не ме искате тук?
— Като че ли съм имала някакъв избор. — Тя завъртя очи и тръгна към печката. — Вие дойдохте заради сина ми и аз знаех, че не мога да ви спра.
— Аз не… Аз исках само да говоря с Фин, а не да ви го отнема. — Въздъхнах. — Просто исках да се сбогуваме.