— Заминавате ли някъде? — попита Аннали с гръб към мен, докато разбъркваше яхнията.
— Не. Не мога да замина някъде, дори и да исках. — Дръпнах ръкавите на блузата си и забих поглед в пода. — Наистина нямах намерение да ви се натрапвам. Дори не знам защо дойдох тук. Знаех, че не трябва.
— Наистина ли не дойдохте тук, за да ми го отнемете? — Аннали се обърна към мен, присвивайки очи.
— Той си тръгна — казах аз. — Не мога да го насилвам… Не бих искала да го принуждавам да прави нещо, дори и да можех. — Поклатих глава. — Съжалявам, че ви обезпокоих.
— Вие наистина не приличате на майка си. — Аннали звучеше почти изненадана и аз вдигнах глава към нея. — Фин ми го каза, но аз не му повярвах.
— Благодаря ви — отвърнах аз. — Искам да кажа… че не бих искала да приличам на нея.
Чух мъжки гласове от пътя. Стените на къщурката бяха удивително тънки и аз погледнах през малкото прозорче до вратата. Стъклото беше изкорубено и тънко, но видях през него две тъмни фигури, които вървяха към къщата.
— Идват си — въздъхна Аннали.
Сърцето ми се блъскаше в гърдите и трябваше да стисна ръцете си една в друга, за да не треперят. Нямах никаква представа какво правя тук и докато Фин бързо се приближаваше към вратата, ми се прииска изобщо да не бях идвала. Не знаех какво да му кажа. Или най-малкото не можех да измисля нещо, което наистина исках да му кажа.
Вратата на къщата се отвори, донасяйки студен полъх отвън, и ми се прииска да избягам през нея. Но на пътя ми застана мъж, който беше точно толкова смаян и сащисан, колкото бях и аз. Той се спря на вратата, попречвайки на Фин да мине покрай него, и за момент се вторачи в мен.
Очите му бяха по-светли от тези на Фин и беше по-загорял, но видях достатъчна прилика помежду им, за да разбера, че това е баща му. Имаше нещо почти изящно в него, кожата му беше по-мека, а скулите по-високи. Фин беше по-недодялан и по-силен и на мен това ми харесваше повече.
— Принцесо — каза мъжът накрая.
— Да, Томас — рече Аннали, без дори да се опита да скрие раздразнението в гласа си. — Това е принцесата, а сега влез вътре, преди цялата топлина на къщата да излезе навън.
— Моите извинения. — Томас ми се поклони и отстъпи настрани, за да може Фин също да влезе.
Фин не се поклони и не каза нищо. Лицето му остана безизразно и очите му бяха твърде тъмни, за да мога да прочета нещо в тях. Той скръсти ръце пред гърдите си и отказа да отмести погледа си от мен, принуждавайки ме да погледна настрани. Въздухът беше станал твърде сгъстен, за да се диша, и ми се искаше да не съм тук.
— На какво дължим удоволствието? — попита Томас, когато никой не каза нищо. Той беше отишъл при Аннали, обгръщайки рамото й с ръка. В същия момент тя завъртя нагоре очи, но не отблъсна ръката му.
— Излязох малко на чист въздух — смотолевих аз. Устата ми беше като скована и говорех с усилие.
— Не трябва ли вече да се прибираш? — подхвърли Аннали.
— Да — кимнах аз бързо, зарадвана на открилата се възможност за бягство.
— Аз ще те изпратя — рече Фин, заговаряйки за първи път.
— Фин, не мисля, че е необходимо — каза Аннали.
— Трябва да съм сигурен, че се е прибрала у дома — отвърна Фин. Той отвори вратата и студът, който нахлу отвън, дойде като прекрасно облекчение след спарения въздух вътре. — Готова ли си, принцесо?
— Да — кимнах аз и пристъпих към вратата. Махнах неопределено с ръка към Аннали и Томас, избягвайки възможността да срещна погледа им. — Радвам се, че се запознахме. Кажете на Ембър довиждане от мен.
— Вие сте добре дошла тук по всяко време, принцесо — каза Томас и ми се стори, че Аннали го удари по ръката, докато излизах от къщата.
Поех си дълбоко въздух и тръгнах по чакъления път. Камъните се забиваха в босите ми крака, но така ми харесваше повече, защото това отвличаше мислите ми от неловкото мълчание, което се беше възцарило между нас с Фин.
— Не е нужно да вървиш повече с мен — казах тихо аз, когато изкачихме чакъления път. Оттук той преминаваше в гладък асфалт, който водеше обратно до двореца.
— Да, нужно е — отвърна Фин хладно. — Това е мое задължение.
— Вече не.
— Все още е мой дълг да изпълнявам желанията на кралицата, а безопасността на принцесата е нейното най-висше желание — каза той с тон, който беше почти присмехулен.
— Не ме грози никаква опасност и без теб. — Тръгнах по-бързо.
— Знае ли изобщо някой, че си излязла от двореца? — попита Фин, поглеждайки ме косо и също ускори крачка. Аз поклатих глава. — И как изобщо разбра къде живея? — Не му отговорих, защото не исках Дънкан да си има проблеми, но Фин се досети и сам. — Дънкан? Чудесно.