— Дънкан се справя много добре със задълженията си! — троснах се аз. — И ти вероятно си на същото мнение, защото иначе не би ме оставил на грижите му.
— Аз не определям кой да се грижи за теб — отвърна Фин. — Ти знаеш това. И не знам защо си ми ядосана.
— Не съм! — Тръгнах още по-бързо, почти тичайки. Това не вещаеше нищо добро, защото скоро стъпих на остър камък. — По дяволите!
— Добре ли си? — попита Фин, спирайки се, за да види какво е станало.
— Да, просто стъпих на камък. — Разтърках крака си. Нямаше кръв и се опитах отново да вървя. Болеше, но щях да оцелея. — Защо не ме закара с колата си?
— Аз нямам кола. — Фин мушна ръце в джобовете си и забави ход. Куцах леко, но той не предложи да ми помогне. Не че щях да приема помощта му, но това беше друг въпрос.
— А онзи кадилак, който винаги караш? — попитах аз.
— На Елора е. Тя ми го дава да работя с него по същия начин, както предоставя коли на всички следотърсачи. Но те не са наши. Всъщност аз не притежавам нищо.
— Ами дрехите ти? — попитах аз най-вече за да го подразня. Предполагах, че те са си негови, но просто исках да има нещо, за което да спорим.
— Видя ли онази къща, Уенди? — Фин се спря и посочи към дома си. Той вече не се виждаше, но аз се спрях и обърнах глава към дърветата, които го скриваха. — Това е къщата, в която израснах, къщата, в която живея, и къщата, в която вероятно ще умра. Това е, което имам. Това е всичко, което имам.
— Аз също нямам нищо, което да е мое — казах.
Фин се засмя мрачно.
— Ти все още не разбираш, Уенди. — Той задържа погледа си върху мен и на устните му се изписа горчива усмивка. — Аз съм просто следотърсач. Трябва да спреш това. На теб ти предстои да бъдеш принцеса, трябва да направиш най-доброто за себе си и да ме оставиш да си свърша работата.
— Наистина не искам да те безпокоя и не е нужно да ме изпращаш до вкъщи. — Обърнах се и тръгнах отново, по-бързо отколкото беше добре за краката ми.
— Ще се уверя, че си стигнала там в безопасност — рече Фин, вървейки непосредствено след мен.
— Ако просто си решил да си вършиш работата, нямам нищо против! — Спрях и се завъртях към него. — Но аз вече не съм твоята работа, нали така?
— Не, не си! — извика Фин и пристъпи към мен. — Защо дойде днес в дома ми? Какво смяташе да постигнеш с това?
— Не знам! — изкрещях аз. — Ти дори не се сбогува с мен.
— И какво значение има това? — Той поклати глава. — Никакво.
— Напротив! — настоях аз. — Не можеш просто да ме оставиш ей така!
— Налага се! — Тъмните му очи припламнаха и почувствах, че ми прималява. — Ти трябва да бъдеш принцеса и аз не мога да попреча на това. Няма да го направя.
— Разбирам, но… — Очите ми се напълниха със сълзи и преглътнах с усилие. — Не можеш да продължаваш така. Трябва поне да се сбогуваме.
Фин пристъпи още крачка към мен. Очите му тлееха по онзи особен и характерен само за него начин. Студът изведнъж като че ли беше изчезнал. Облегнах се на него, макар да се страхувах, че може да почувства как силно бие сърцето в гърдите ми.
Вдигнах глава, молейки се да ме докосне, но той не го направи. Дори не помръдна.
— Сбогом, Уенди — каза Фин толкова тихо, че едва го чух.
— Принцесо! — чух в този момент гласа на Дънкан.
Извърнах очи от Фин и видях Дънкан да стои малко по-надолу на пътя, размахвайки ръце като умопобъркан. Дворецът беше веднага след завоя и не бях разбрала колко сме близо. Когато погледнах отново към Фин, той вече се беше отдалечил на няколко крачки от мен, запътвайки се към вкъщи.
— Той може да те придружи до вас. — Фин махна с ръка към Дънкан и направи още крачка назад, но аз не казах нищо и той спря. — Няма ли да ми кажеш довиждане?
— Не — поклатих глава.
— Принцесо! — извика Дънкан отново и аз го чух да се затичва към нас. — Принцесо, Мат забеляза, че ви няма и искаше да вдигне охраната по тревога. Трябва да те върна обратно, преди да го направи.
— Идвам. — Обърнах се към Дънкан, загърбвайки Фин.
Тръгнах с Дънкан към двореца, без да го удостоя дори с поглед през рамо. Бях много горда със себе си. Не бях го обвинила, че е премълчал истината за баща ми, но той все пак бе чул някои от нещата, които исках да му кажа.
— Имах късмет, че Мат забеляза, че ви няма, а не Елора — каза Дънкан, когато стигнахме завоя, след който беше дворецът. Тук асфалтът свършваше и по-нататък пътят беше застлан с гладки камъни, по които ми беше по-лесно да вървя.
— Дънкан, ти също ли живееш така?