— Какво имаш предвид?
— Като Фин. — Посочих с палец назад. — Ти също ли живееш в такава къща? Имам предвид, когато не си по нечии следи.
— Да, може да се каже — кимна Дънкан. — Мисля, че моята е малко по-хубава, но аз живея с чичо си, който беше наистина много добър следотърсач, преди да се оттегли. Сега той е учител и това също е добре.
— Наблизо ли живееш? — попитах аз.
— Да. — Дънкан посочи към хълма на север от двореца. — Доста е скрита сред скалите, но е точно в тази посока. — Той ме погледна. — Защо? Да не искаш да ми дойдеш на гости?
— Не точно сега. Благодаря за поканата все пак — казах аз. — Просто бях любопитна. Така ли живеят всички следотърсачи?
— Като мен и Фин ли? — Дънкан се замисли за момент и кимна. — Да, в общи линии. Или поне всички следотърсачи, които остават да живеят тук.
Дънкан избърза малко пред мен и отвори входната врата на двореца, но аз се спрях пред нея и вдигнах глава нагоре към преплетените растения, които пълзяха по бялата фасада. Огряна от слънцето, тя изглеждаше почти ослепително ярка. Масивна и блестяща.
— Принцесо? — Дънкан чакаше до отворената врата. — Всичко наред ли е?
— Ти би ли умрял, за да ме спасиш? — попитах аз безцеремонно.
— Какво?
— Ако съм в опасност, ти ще бъдеш ли готов да умреш, за да ме защитиш? — поясних аз. — Правили ли са това други следотърсачи преди?
— Разбира се — кимна Дънкан. — Много следотърсачи са отдавали живота си в името на кралството и за мен ще бъде чест да направя същото.
— Недей. — Аз тръгнах към него. — Ако някога се наложи да избираш между моя и твоя живот, спаси себе си. Не си струва да умираш заради мен.
— Принцесо, аз…
— Нито пък за някой друг от нас — добавих аз, гледайки го сериозно. — Нито за кралицата, нито за някой маркиз или марксина. Това е пряка заповед от принцесата и ти си длъжен да се подчиниш. Спаси себе си.
— Не разбирам. — Цялото лице на Дънкан се сгърчи от объркване. — Но… ако това е твоето желание, принцесо.
— Да, това е. Благодаря ти. — Аз му се усмихнах и влязох в двореца.
13
Пленник
Отломките бяха разчистени от балната зала за голямо съжаление на Тове, но светлите отвори на тавана все още бяха покрити с брезент. Тове харесваше разпилените наоколо боклуци, защото можех да се упражнявам с тях, но смяташе, че и брезентът ще свърши работа.
Дънкан не беше с нас днес. Умът му беше изтощен от експериментите, които си правех с него, и тъй като понякога ставаше жертва на мозъчните вълни, които изпращах по време на упражненията си, решихме, че би било по-добре за известно време да е другаде.
От часове се опитвах да накарам брезента да се помръдне и единственото, което бях постигнала досега, беше да го накарам леко да се набразди. И дори и това беше под въпрос. Тове допускаше, че е резултат от моите усилия, но аз подозирах, че причината е по-скоро в силния вятър, който духаше навън.
Главата започваше да ме боли и се чувствах като глупачка, държейки ръцете си нагоре, тласкайки нищото.
— Нищо не става — въздъхнах и отпуснах ръце.
— Постарай се повече — отвърна Тове. Той лежеше на пода, облегнал глава върху ръцете си.
— Не мога. — Тръшнах се на пода по един не особено аристократичен начин, но знаех, че на Тове му е все едно. Имах чувството, че той дори не забелязваше, че съм момиче. — Не искам да се оплаквам, но сигурен ли си, че мога да направя това?
— Напълно сигурен.
— Добре, ами ако получа мозъчен удар, докато се опитвам да направя нещо, което изобщо не ми е по силите? — попитах аз.
— Няма да получиш — каза той простичко. Сетне вдигна едната си ръка с дланта нагоре и накара брезента да се повдигне и опъне, задържан от еластичните въжета, с които беше вързан. След това той падна плавно надолу и Тове обърна глава към мен. — Направи това.
— Може ли да си почина? — попитах, почти умолително. По челото ми беше избила пот и няколко къдрици бяха залепнали за слепоочията ми.
— Ако се налага. — Той свали ръката си и я сгъна отново под главата си. — Ако наистина ти е толкова трудно да го направиш, може би ти трябва повече време за подготовка. Утре можеш да се упражняваш отново върху Дънкан.
— Не, не искам да се упражнявам върху него. — Прибрах коляното към гърдите си и облегнах глава на него. — Не искам да го повредя.
— Ами Рис? — попита Тове. — Можеш ли да се упражняваш върху него?
— Не. Още по-малко върху него. — Избрах си една точка върху мраморния под и се замислих за момент. — Не искам да се упражнявам върху хора.
— Това е единственият начин да станеш добра — рече Тове.