— Знам, но… — въздъхнах аз. — Може би просто не желая да ставам добра в това. Да, бих искала да мога да контролирам способностите си. Но не искам да се уча да използвам мисловен контрол върху никого. Дори върху лоши хора. Струва ми се, че това не е редно.
— Разбирам. — Той се надигна и седна със скръстени крака, докато се извръщаше към мен. — Но да се учиш да владееш силата си не е лошо нещо.
— Аз съм по-силна от Дънкан, нали?
— Да, разбира се — кимна Тове.
— Тогава защо Дънкан пази мен? — попитах аз. — Щом съм по-силна от него.
— Защото той е заменим — отвърна Тове простодушно. Трябва да съм изглеждала ужасена, защото той побърза да обясни: — Това е начинът, по който кралицата гледа на нещата. А също и обществото в Трил. И… ако трябва да бъда честен, аз съм съгласен с тях.
— Не е възможно да вярваш, че животът ми има по-голяма стойност просто защото съм принцеса? — казах аз. — Следотърсачите живеят в нищета, а ние очакваме те да умират за нас.
— Те не живеят в нищета, но иначе си права. Системата е тотално объркана — отбеляза Тове. — Следотърсачите имат пожизнен дълг просто защото са родени тук, а не някъде другаде по света. Те са слуги, обвързани с договор, което е един благовиден начин да се скрие фактът, че са роби. И това никак не е справедливо.
Едва когато Тове замълча, осъзнах точно за какво ставаше дума. Следотърсачите бяха в малко по-добро положение от роби. Почувствах се ужасно.
— Но ти все пак се нуждаеш от охрана — продължи Тове. — Всеки водач в свободния свят има телохранители. Дори поп звездите имат такива. И в това няма нищо лошо.
— Да, но в свободния свят телохранителите биват наемани. Те имат избор — казах аз. — Никой не ги принуждава да правят нещо.
— Мислиш ли, че някой е оказал принуда над Дънкан? Или над Фин? — попита Тове. — Те и двамата доброволно предложиха услугите си. Както и всички останали. Да пазиш принцесата, е висока чест. Освен това животът в двореца си има своите предимства.
— Не искам някой да пострада заради мен — казах аз и го погледнах в упор.
— Добре. — Устните му се извиха в самодоволна усмивка. — Тогава се научи да се защитаваш. Помести брезента.
Изправих се, подготвяйки се да сразя брезента веднъж завинаги, но в този момент силен звук на сирена прекъсна всичко.
— Чу това, нали? — попита Тове, накланяйки леко глава.
— Да, разбира се! — казах високо, за да надвикам сирената.
— Исках просто да съм сигурен, че не ми се е причуло — отвърна Тове.
Това ме накара да се запитам какво ли ставаше в главата му. Знаех, че чува неща, които за всички други оставаха недоловими, но ако тези неща включваха и виещи сирени, това обясняваше защо винаги изглеждаше толкова разсеян.
— Какво е това? — попитах аз.
— Противопожарна аларма, предполагам — отвърна Тове и стана. — Да отидем да видим.
Затиснах ушите си с ръце и го последвах към вратата. Бяхме в коридора, когато алармата спря да вие, но ушите ми продължиха да пищят. Намирахме се в южното крило, където течеше деловият живот в двореца и неколцина от съветниците на кралицата бяха излезли от кабинетите си и се оглеждаха.
— Защо се задейства това проклето нещо? — извика Елора от вестибюла. Думите й отекнаха и вътре в ума ми, което беше един от неприятните ефекти на нейните телепатични способности, когато беше гневна.
Не чух отговор на въпроса й, но там определено се случваше нещо. Пъшкане, викове, затръшване на врати, боричкане. Във вестибюла цареше суматоха. Тове продължи да върви без колебание и аз ускорих крачка, за да го настигна.
— Къде го намери? — попита Елора, но този път гласът й не проехтя в главата ми. Бяхме вече достатъчно близо, за да я чувам съвсем ясно.
— Мотаеше се наоколо — достигна до мен гласът на Дънкан и аз почти се затичах натам. Не бях сигурна в какво се беше забъркал, но не беше нищо добро. Беше повалил един от охраната, когато го видях.
Елора беше слязла до средата на витата стълба, която водеше към вестибюла. Носеше дълъг пеньоар и предположих, че звукът на алармата я беше заварил в леглото, където бе търсила облекчение от поредния пристъп на мигрена. Елора разтри слепоочията си и огледа залата с обичайната си надменност.
Входната врата беше широко отворена и през нея влизаха талази от подранилия сняг. Неколцина от стражите се боричкаха с някого в центъра на ротондата и силният вятър отвън люлееше полилея над тях. За мое облекчение Дънкан стоеше малко встрани, защото нещата не се развиваха добре.
Най-малко петима или шестима от нашите охранители се бяха счепкали с някого в средата. Някои от тях бяха наистина огромни и здрави мъже и въпреки това като че ли не можеха да се справят с нападателя. До този момент все не успявах да го видя добре, защото той непрекъснато им се изплъзваше.