— Достатъчно! — извика Елора и черепът ми беше пронизан от болка.
Тове доближи длани до главата си и ги притисна силно към нея, но моята болка спря само миг след като се беше появила.
Стражите се отдръпнаха назад, подчинявайки се на заповедта на Елора и най-сетне видях кой беше предизвикал цялата тази суматоха. Беше с гръб към мен, но това беше тролът с най-светлата коса, която някога бях виждала.
— Локи? — извиках аз смаяна и той се обърна към мен.
— Принцесо. — На устните му се появи крива усмивка и очите му проблеснаха.
— Ти го познаваш? — възкликна Елора и от думите й капеше злъч.
— Да. Всъщност не — отвърнах аз.
— Хайде, принцесо, ние сме стари приятели. — Локи ми намигна. Сетне се извърна към Елора с най-очарователната си усмивка и широко разтворени ръце. — Ние всички сме приятели тук, нали, Ваше Височество?
Елора присви очи към него и Локи изведнъж падна на колене. От гърлото му дойде ужасяващ звук и той се хвана за корема.
— Спри! — извиках аз и се затичах към него. В същия момент входната врата се затръшна и полилеят горе се разклати още по-силно.
Елора завъртя глава и ме погледна гневно, но за щастие не ме накара да се загърча от болка. Спрях се, преди да стигна при Локи. Той се беше свил на две, подпрял чело о мраморния под. Едва успяваше да си поеме дъх и извърна глава настрани, за да не видя колко много го боли.
— И защо, за бога, да го правя? — попита Елора. Ръката й беше върху парапета и кокалчетата й започваха да побеляват от силата, с която го стискаше. — Този трол се опитваше да проникне с взлом. Не е ли така, Дънкан?
— Да — отвърна Дънкан неуверено и за момент погледна към мен. — Или поне така предполагам. Той изглеждаше… подозрителен.
— Подозрителното поведение не ти дава право да изтезаваш някого! — изкрещях й аз, но лицето й стана само още по-безизразно. Намесата ми по никакъв начин не правеше нещата по-добри, но просто не можех да се овладея.
— Той е витра, нали? — попита Елора.
— Да, такъв е, но… — Облизах устни и погледнах към Локи. Той седеше на пода и изглеждаше малко по-добре, но изразът на лицето му беше още измъчен. — Там той се държа добре с мен и дори ми помогна. Затова… би било добре и ние да му отговорим със същото.
— Вярно ли е това? — попита Елора.
— Да, вярно е. — Локи седна на пети, гледайки нагоре към Елора. — Установил съм, че в повечето случаи постигам онова, което искам, с учтивост вместо с ненужна жестокост.
— Как се казваш? — попита Елора, оставайки равнодушна към думите му.
— Локи Стаад. — Той вдигна високо брадичка, сякаш беше горд с името си.
— Познавах баща ти. — На устните на Елора се изписа лека усмивка, но в нея нямаше нищо приятно. Така можеше да се усмихва човек, откраднал бонбон от малко дете. — Аз го ненавиждах.
— Това ме изненадва, Ваше Величество. — Локи се усмихна широко и нищо на лицето му не подсказваше, че преди няколко секунди е бил в агония. — Баща ми беше завършен глупак. Бих казал точно по ваш вкус.
— Това е странно, защото тъкмо щях да кажа, че ти много ми напомняш за него — продължи Елора с ледената си усмивка, докато слизаше по стълбите. — Смяташ, че можеш да използваш чара си, за да се измъкнеш, но аз изобщо не те намирам за очарователен.
— Много жалко — отвърна Локи, опитвайки се да запази лъчезарния израз на лицето си. — Защото, с цялото ми уважение, Ваше Височество, в случая вие пропускате да забележите очевидното.
Елора се изсмя, но гласът й прозвуча като кикот, когато отекна от стените. Исках да извикам на Локи, да му кажа да спре да я предизвиква и съжалих, че не мога да изпращам телепатично мисли, както правеше тя през цялото време.
Но точно сега важното беше да не й позволя да убие Локи. Макар да нямах никаква представа защо трябваше да го спася. Той не беше направил много за мен, освен че не ме уби, когато ме отвлече. И в този смисъл може би му бях длъжница.
Елора се спря, когато стигна до него. Локи стоеше на колене, вдигнал глава към нея, а в това време аз се молех да скрие глупавата усмивка от лицето си, защото по този начин само допълнително я дразнеше.
— Ти си дребно и нищожно създание — рече Елора, гледайки надолу към него. — Аз мога да те унищожа и ще го направя в момента, в който сметна за нужно.
— Знам — кимна Локи.
Тъмните й очи бяха приковани върху него и останаха така известно време, преди да разбера, че в този момент тя му причиняваше нещо. Говореше му или го контролираше по някакъв начин. Той не се гърчеше от болка, но усмивката изчезна от лицето му.