— Орен и Елора? — Челото му се набразди. — А ти не знаеш ли?
— Знам, че Орен е искал наследник за трона, а витра не могат да имат деца. Знам също, че Елора е искала да обедини двата рода — казах аз. — Но защо? Защо е било толкова важно Витра и Трил да се обединят?
— Е добре, защото воювахме от векове — отвърна Локи, свивайки рамене. — Откакто се помним може би.
— Защо? — повторих аз. — Четох книги по история и не мога да намеря ясна причина. Защо се мразим едни други толкова много?
— Не знам. — Той поклати безпомощно глава. — Защо Капулети мразят Монтеки?
— Монтеки откраднаха жената на Капулети — отговорих аз. — Това беше любовен триъгълник.
— Какво? — рече Локи. — Не помня Шекспир да е казвал такова нещо.
— Прочетох в една книга — отвърнах аз, махвайки с ръка. — Няма значение. Мисълта ми е, че винаги има причина.
— Сигурен съм, че има такава — съгласи се Локи. — Но сега двете воюващи страни са твърде различни. Витра искат повече, а Трил търсят спасение, вкопчвайки се в тяхната разпадаща се империя.
— Ако някоя империя се разпада, това е тази на Витра — контрирах аз. — Ние тук поне можем да създаваме потомство.
— О, това беше удар под кръста, принцесо. — Локи сложи ръка на гърдите си, правейки се на засегнат.
— Но е вярно, нали?
— Така да бъде. — Той свали ръката си, връщайки се към обичайната си дяволита усмивка. — И така, принцесо, какъв е планът ти да ме измъкнеш оттук жив?
— Нямам никакъв план — отвърнах. — Това се опитвах да ти кажа. Те искат да те убият и аз не знам как да ги спра.
— Сигурен съм, че ще измислиш нещо — каза Локи с нехайно безразличие.
— Принцесо? — извика Дънкан от дъното на коридора.
Обърнах се и го видях да стои пред изгубилия вече търпение следотърсач. Не знам как Дънкан беше успял да го убеди да ме остави да разговарям с Локи, но очевидно времето ни беше свършило.
— Трябва да вървя — казах на Локи.
— Твоят следотърсач ли те вика? — Локи погледна към коридора. Дънкан ми се усмихна смутено в момента, в който стражът тръгна към нас, за да заеме поста си.
— Нещо такова. Но чуй ме, ти трябва да бъдеш добър. Прави каквото ти кажат. Не създавай никакви проблеми. — Локи ме погледна с престорена невинност, сякаш изненадан, че въобще допускам подобно нещо. — Тове е единственият ми шанс да ги убедя да не те екзекутират.
— Както желаеш, принцесо. — И той ми се поклони, преди да се обърне и да тръгне към леглото си.
Стражът се върна, поклони ми се още по-ниско от Локи, а аз му се усмихнах, преди да поема по коридора. Исках да поговоря с Локи още малко, но не бях сигурна дали това щеше да помогне. Следотърсачът, който го пазеше, беше мой подчинен и можех да му заповядам да ни даде още време, но нямаше да е добре из двореца да тръгне слух, че се срещам с Локи. Истината беше, че бях поела опасен риск.
— Съжалявам — рече Дънкан, когато се приближих към него. — Опитах се да го задържа, но той се страхуваше, че може да си навлече проблеми. Което е глупаво, защото ти си принцесата, на която той дължи подчинение, но…
— Всичко е наред, Дънкан — усмихнах се аз и махнах с ръка да го успокоя. — Ти свърши чудесна работа.
— Благодаря. — Той замълча за момент, изглеждайки изненадан от малката ми похвала.
— Знаеш ли къде е Елора? — попитах аз, продължавайки да вървя.
— Ъ-ъ, мисля, че цял ден е на съвещания. — Дънкан погледна часовника си и тръгна рамо до рамо с мен. — В момента би трябвало да е на среща с канцлера, за да обсъдят предохранителните мерки за сигурността на Фьоренинг, в случай че набегът на Локи не се окаже изолиран случай.
— Сигурна съм, че Локи е изолиран случай и че дори не представлява реална заплаха — отбелязах аз. — Не мисля, че Витра са достатъчно силни, за да предприемат контраудар.
— Това ли ти каза той?
— Да, по същество — кимнах аз.
— И ти му вярваш? — попита Дънкан чистосърдечно. В тона му не прозвуча сарказъм или раздразнение и останах с чувството, че той се доверява на инстинктите ми. Ако аз гледах с добри очи на Локи, същото щеше да прави и Дънкан.
— Да, може да се каже. — Сбърчих чело и се замислих какво точно имах предвид. — Не смятам, че може да му се вярва за всичко, но в случая като че ли не лъже.
— Разбирам. — Той кимна, приемайки не особено солидните ми аргументи.
— Трябва да говоря с Елора. Насаме — казах аз, когато стигнахме стълбището. — Има ли тя някакъв промеждутък в графика си?
— Наистина не мога да кажа — отвърна Дънкан, вървейки по петите ми, докато се качвах по стълбите. — Трябва да се обърна към съветника й, но ако наистина се налага да разговаряш с нея, мога да подчертая, че става дума за нещо важно, така че да те вмести в програмата си.