— Наистина трябва да се видя с нея — отвърнах. — Ако се срещнеш с нея или съветника й и тя откаже да ме приеме, намери момент, в който ще е сама. Било то в тоалетната.
— Добре — кимна Дънкан. — Искаш ли веднага да се заема с това?
— Би било чудесно. Благодаря ти.
— Няма защо. — Той се усмихна широко, винаги щастлив да бъде полезен, и хукна обратно да търси Елора.
Тръгнах към стаята, за да премисля нещата на спокойствие. След моето отвличане, откритието за произхода ми, обучението с Тове и малко странното ми желание да спася Локи сега всичко изглеждаше ужасно объркано. Да не говорим, че собственият ми народ искаше да ме хвърли на кучетата, както открих на вчерашното съвещание.
Питах се дали това беше правилното място за мен. Не горях от желание да управлявам кралство и в този смисъл за мен нямаше особено значение коя корона щеше да се озове на главата ми. Да, Орен наистина изглеждаше зъл, но от друга страна, Елора не беше много по-различна от него.
Ако отидех при витра, те може би щяха да оставят Трил на мира. Може би това беше най-добрият ход, който можех да направя като кралица.
— Уенди! — извика Мат, изваждайки ме от мислите ми. На път към стаята си, минах покрай неговата и врата му се оказа отворена.
— Мат — отвърнах смутено, когато се втурна да ме посрещне. Направи го толкова припряно, че дори не остави книгата, която четеше. — Не мога да ти отделя малко повече време напоследък. Ужасно съм заета.
— Да, разбирам — отвърна Мат, но не бях сигурна дали наистина е наясно какво се случва. Той скръсти ръце, притискайки книгата към гърдите си. — Как си? Всичко наред ли е? Никой не ми казва нищо и след нападението от онзи ден…
— Това не беше нападение — поклатих аз глава. — Това беше просто Локи, който…
— Той ли е онзи, който те отвлече? — попита Мат и гласът му стана по-строг.
— Да, но… — Опитах се да измисля някакво извинение, което да оправдае отвличането, но знаех, че Мат няма да се хване на това и замълчах. — Той е просто един витриец. Не може да ми причини нищо. Те го държат затворен и всичко е наред. Няма никаква опасност.
— А тези набези над двореца? — контрира Мат. — Ти каза, че сме тук, защото това е най-безопасното място за теб, но ако те не могат да гарантират…
— Няма опасност — настоях аз, прекъсвайки го. — Дворецът гъмжи от стражи. Тук несъмнено е по-безопасно, отколкото навън.
Не знаех дали това е вярно, но не ми се искаше Мат да го поставя под въпрос. Орен знаеше колко съм привързана към него и нямах никакви съмнения, че би използвал това срещу мен, ако му се удадеше възможност. Най-добре беше Мат да остане тук под надзора на трил.
— Все още не мога да разбера какво се случва тук и кои са тези хора — каза Мат накрая. — Искам да знам, че мога да ти вярвам и че си в безопасност.
— В безопасност съм. Честно. Не е нужно да се тревожиш повече за мен. — Усмихнах му се тъжно, убедена, че това е самата истина. — Но кажи ми какво става с теб? Намери ли с какво да се занимаваш?
— Да, прекарах известно време с Рис, което беше много хубаво — рече Мат. — Той е добро хлапе. Малко… странно, но добро.
— Казах ти!
— Да, така е — усмихна се той.
— И виждам, че си намерил нещо за четене. — Посочих книгата.
— Да, всъщност даде ми я Уила. — Той ми подаде томчето, което беше с избледняла кожена подвързия. — Всичко това са чертежи и планове на дворците през годините.
— О, така ли? — Аз я поех от ръцете му и прелистих пожълтелите страници, изобразяващи скици и рисунки на пищните палати, в които бяха живели кралските династии.
— Казах на Уила, че съм архитект и тя ми намери тази книга. — Мат застана до мен, любувайки се на рисунките. — Предполагам, че е на баща й.
Моментално се почувствах глупаво. Единствената страст в живота на Мат беше архитектурата и ние живеехме в разкошен дворец, кацнал на ръба на стръмна скала. Разбира се, че всичко това щеше да му е интересно, но на мен не ми беше хрумнало по-рано.
Мат започна да ми показва различни елементи от скиците, изтъквайки тяхната находчивост, а аз кимах и показвах искрена изненада, когато сметнех, че е уместно.
Поговорихме още малко и след това се прибрах в стаята си да отдъхна. Тъкмо се бях отпуснала на леглото, когато на вратата се почука. Надигнах се с въздишка и отворих.
На вратата стоеше Фин и очите му имаха същата нощна отсянка както винаги.
— Принцесо, имам нужда от теб — каза той просто.