16
Поприще
— Моля? — отвърнах аз, възвръщайки си способността да говоря.
— Кралицата намери време да те приеме — рече Фин. — Но трябва да побързаш.
После той се обърна и тръгна по коридора. Аз излязох и затворих вратата след себе си. Фин забави крачка, може би, за да ми даде възможност да го настигна.
— Къде е тя? — попитах аз, но понеже очевидно не ускорих ход, той погледна към мен. — Къде ще се срещна с Елора?
— Аз ще те заведа при нея — отговори Фин.
— Не е нужно да го правиш. Мога да я намеря и сама.
— Ти не трябва да оставаш сама. — Той ме изчака, за да го настигна.
— Тук гъмжи от стражи. Мисля, че мога да вървя сама по коридора — троснах се аз.
— Може би.
Беше ми ужасно неприятно да вървя с него и да се преструвам, че не съм влюбена. Мълчанието между нас стана твърде потискащо и затова се опитах да го запълня.
— И… какво е да работиш с баща си? — попитах.
— Поносимо — отговори той, но аз долових напрежението в гласа му, което напразно се опита да скрие.
— Поносимо? — Вгледах се в него, търсейки нещо, което да ми подскаже как наистина се чувстваше, но лицето му беше като маска. Очите му гледаха право напред и на устните му беше изписана тънка усмивка.
— Да, така бих го определил.
— Близък ли си с баща си? — подех отново и когато не получих отговор, продължих: — Изглеждаш близък с майка си. Или най-малкото тя много те обича.
— Трудно е да бъдеш близък с някого, когото не познаваш — каза той предпазливо. — Баща ми го нямаше през по-голямата част от детството ми. Когато се прибра за по-дълго, трябваше да замина аз.
— Хубаво е, че сега сте близо един до друг — изтъкнах аз. — Така можете да прекарвате повече време заедно.
— Бих могъл да ти дам същия съвет по отношение на кралицата. — Той не се обърна към мен, но аз зърнах погледа му за момент и открих в очите му нещо шеговито, което влизаше в противоречие с хладния му тон.
— Изглежда, е по-лесно човек да опознае баща ти, отколкото майка ми — възразих аз. — В него поне има нещо хуманно.
— Знаеш, че това е обида тук — напомни ми Фин. — Да си хуманен е нещо, което ние се стремим да не бъдем.
— Да, мога да предположа — промърморих аз.
— Съжалявам за онова, което се случи на съвещанието онзи ден. — Беше понижил глас и говореше по онзи тих, заговорнически начин, както правеше, когато сме само двамата.
— Ти нямаш вина. Всъщност ти по-скоро ми се притече на помощ. За което съм ти благодарна.
— Не съм съгласен с нещата, които те казаха там. — Фин забави ход и спря пред една масивна махагонова врата. — Имам предвид обвиненията към теб и майка ти. Но не бих искал да ги виниш за това. Те просто се страхуват.
— Знам. — Застанах до него, поемайки си дълбоко въздух. — Мога ли да те попитам нещо, но честно?
— Разбира се — отвърна той, но в гласа му се прокрадна колебание.
— Смяташ ли, че ще бъде по-добре, ако отида при витра? — Очите му се разшириха и аз побързах да продължа, преди да ми отговори: — Не питам дали това е най-доброто решение за мен и искам да оставиш чувствата си настрана, каквито и да са те. Няма ли да е в интерес на Трил и на всички, които живеят във Фьоренинг, ако отида при витра?
— Фактът, че си готова да се пожертваш за народа си, е точно причината, поради която се нуждаем от теб тук. Ти трябва да бъдеш тук. Ние имаме нужда от теб.
Преглътнах с усилие и сведох очи. Имах усещането, че страните ми горят и се ненавиждах заради това, че дори само един разговор с Фин може да ме накара да се чувствам така.
— Елора те чака вътре — каза той тихо.
— Благодаря ти — кимнах аз, без да го поглеждам, сетне отворих вратата и се вмъкнах вътре.
Никога не бях посещавала кралицата в личния й кабинет, но той не се различаваше особено от другите работни помещения. Множество лавици с книги, огромно дъбово писалище и плюшено канапе пред прозореца. На стената висеше портрет на Елора и съдейки по стила, предположих, че е нейно собствено дело.
Тя седеше на писалището с купчина документи пред себе си. В ръката й имаше писалка от слонова кост, допълнена с мастилница, и тя я държеше по толкова застрашителен начин над книжата, сякаш се страхуваше какво може да подпише.
Все още не беше вдигнала глава и черната й коса падаше пред лицето й като завеса, поради което не бях сигурна дали ме е видяла.
— Елора, трябва да разговарям с теб. — Тръгнах към писалището й.
— Така ми беше казано. Карай направо. Нямам много време днес. — Тя вдигна глава към мен и аз едва не ахнах.
Никога не бях виждала лицето й толкова измъчено. Обикновено безупречната й кожа като че ли се беше състарила и сбръчкала само за една нощ. По челото й имаше видими бразди, които вчера не бяха там. Тъмните й очи имаха лек млечнобял оттенък, сякаш страдаше от перде. От пътя на косата й тръгваше бял кичур, който за мое учудване не бях забелязала досега.