След като го отвори, тя се съсредоточи в него за известно време, а после се приближи със сериозен вид до чичо си.
— Чичо Джеръм, Гилбърт е добро момче, нали?
— Разбира се, дете мое — каза старият Джеръм и изшумя силно с вестника. — Нали аз съм го отгледал и възпитал.
— Той нали не би написал нещо, което да не е съвсем… искам да кажа, нещо, което да не можеш да прочетеш пред всеки.
— Нека само се опита! — каза чичото и откъсна парче от вестника. — Но защо…
— Чичо, прочети това писъмце и виж дали всичко в него е в ред. Аз не ги разбирам много тези неща, не знам какво е прието и какво не в големия град.
Старият Джеръм хвърли вестника на пода и го настъпи с двата крака. После взе писмото на Гилбърт и много внимателно го прочете два пъти, а след това и трети път.
— Ах, дете — каза той, — ти едва не ме разтревожи, въпреки че съм толкова сигурен в момчето. Го е точно копие на баща си, а баща му беше чист диамант. Няма нищо нередно, Гилбърт само пита можете ли да се приготвите с Барбара в четири часа, за да ви заведе с автомобила до Лонг Айлънд. Не намирам нищо осъдително в това писмо освен хартията. Този син оттенък винаги ми е бил противен.
— Удобно ли ще е да отида и аз? — попита нетърпеливо Невада.
— Разбира се, дете, разбира се. Защо не? Във всеки случай много се радвам, че си толкова внимателна и чистосърдечна. Иди, на всяка цена иди. — Не знаех как да постъпя — каза свенливо Невада — и затова реших да те попитам. А ти не можеш ли да дойдеш с нас, чичо?
— Аз ли? Не, не, не! Веднъж вече се возих в кола, която Гилбърт шофираше. Това ми стига. Но вие с Барбара можете да отидете, няма нищо нередно в това. Да, да. Но аз не идвам. Дума да не става.
Невада припна към вратата и каза на камериерката:
— Непременно ще отидем. Отговарям и от името на Барбара. Кажете на момчето да отговори на господин Уорън така: „Непременно ще дойдем!“
— Невада — повика я старият Джеръм, — извинявай, мила, но не е ли по-добре да му отговориш с писмо? Просто един-два реда.
— Ами, ще му обръщам чак такова внимание — каза весело Невада. — Гилбърт ще разбере и така, той винаги разбира. Никога в живота си не съм се возила на автомобил, но съм минавала с кану през каньона Изгубения кон на Дяволската река. Сега ще видя кое е изпълнено с по-голямо напрежение.
III
Предполага се, че са изминали два месеца.
Барбара седеше в кабинета на къщата за сто хиляди долара. Това място й беше приятно. На света има много места, където мъже и жени имат възможност да се оттеглят, за да се избавят от различни грижи. Има манастири, има гробища, има курорти, има изповедални, има отшелнически килии, има адвокатски кантори, има козметични салони, има дирижабли и кабинети. И най-удобни за целта си остават кабинетите.
Обикновено минава доста време, докато хипотенузата разбере, че тя е най-дългата страна на триъгълника. Но няма положение, което да продължава вечно.
Барбара беше сама. Чичо Джеръм и Невада бяха отишли на театър. Барбара беше отказала да отиде. Искаше й се да си остане у дома и да се занимава с нещо в кабинета. Ако вие, госпожице, бяхте ослепителна млада нюйоркчанка и виждахте как всеки ден тази бронзова чародейка от Запада хвърля ласото си по младия човек, когото искате за себе си, тогава и вие ще загубите вкус към евтиния блясък на оперетната сцена. Барбара седеше пред дъбовото писалище. Дясната й ръка беше подпряна на него, а пръстите на тази ръка неспокойно въртяха запечатано писмо. Писмото бе адресирано до Невада Уорън, и в горния ляв ъгъл на плика се виждаше емблемата на Гилбърт — малката златна палитра. Писмото бе донесено в девет часа, след като Невада вече беше излязла.
Барбара беше готова да даде перлената си огърлица, за да узнае какво пише в писмото; но тя не можеше да отвори плика на пара, с перодръжка, с фиба или с който и да било от общоприетите методи, защото положението й в обществото не й позволяваше такава постъпка. Беше се опитала да прочете нещичко, държейки писмото срещу светлината, но напразно — Гилбърт разбираше от канцеларски материали.
В единайсет и половина театралните любители се върнаха. Беше прекрасна зимна нощ. Само докато притичат от купето до входната врата, бяха ги обсипали гъсти бели снежинки, които летяха косо откъм изток. Старият Джеръм изруга незлобиво файтонджиите и задръстените улици. Невада, почервеняла като роза, се впусна да разказва за нощните бури в планината, бушували около хижата на баща й. По време на всички тези зимни апострофи Барбара, със студено сърце, дремеше и похъркваше — не можеше да измисли нищо по-добро.