Барбара стана и пусна писмото в скута на Невада.
— Страшно ми е неприятно, че го прочетох — каза тя. — Но това сякаш не е писано от Гилбърт. Тук има някакво недоразумение. Смятай, че нищо не зная за това, мила. Качвам се в спалнята, така ме заболя глава. Не, аз решително не разбирам тази бележка. Може би Гилбърт е пийнал малко повече на вечеря и после всичко ще се изясни. Лека нощ.
IV
Невада излезе на пръсти в коридора и чу как вратата на Барбарината спалня се затвори. Бронзовият часовник в кабинета показваше, че до полунощ има още петнадесет минути. Тя хукна към входната врата, отвори я и потъна в снежната виелица. Ателието на Гилбърт се намираше на шест преки от къщата. Минавайки по въздушния понтон, безмълвните войски на виелицата атакуваха града откъм мрачната Ийст Ривър. Вече беше натрупало две педи сняг и по стените на обсадения град се трупаха като стълби преспи. Булевардът беше тих като улица в Помпей. От време на време прелитаха купета, напомнящи белокрили чайки над озарен от луната океан; по-рядко от тях — ще продължим сравнението — автомобили пореха със свистене пенливите вълни — сякаш подводници, впуснали се в интересно, но опасно плаване.
Невада се рееше в снежните парцали като буревестник, гонен от вятъра. Тя току поглеждаше снежните върхове на обвитите в облаци сгради, които се издигаха високо над улицата, оцветени от нощните светлини и застиналите изпарения в сиво, червеникаво, пепеливо, бледолилаво, кафеникаво и небесносиньо. Те толкова й напомняха планините в нейния роден Запад, че тя изпита удоволствие, каквото рядко бе изпитвала в къщата за сто хиляди долара.
Полицаят на ъгъла я накара да трепне само с погледа и вида си.
— Ало, красавице — обади се той, — позакъсняла си май за разходка.
— Аз… аз… отивам в аптеката — каза Невада и побърза да го отмине.
Такъв отговор може да послужи за пропуск и пред най-обиграния полицай. Какъв е тогава изводът? Че жената не подлежи на развитие или че се е откъснала от реброто на Адам с пълен запас от съобразителност и лукавство?
Когато Невада свърна на изток, вятърът я удари право насреща и намали наполовина скоростта на движението й. Следите й по снега започнаха да стават зигзагообразни, но тя беше гъвкава като фиданка и като фиданка се огъваше грациозно под неговия напор. Изведнъж пред нея изникна сградата, в която се намираше ателието — желан ориентир, също като скала над добре познат каньон. В обителта на бизнеса и на неговия враждебен съсед — изкуството, беше тъмно и тихо. Асансьорът не работеше след десет часа.
Невада заизкачва безкрайната стълба и на осмия етаж, почука без колебание на вратата на номер осемдесет и девет. Тя бе идвала тук много пъти с Барбара и чичо Джеръм.
Гилбърт отвори вратата. В ръката си държеше молив, на челото имаше зелена козирка а в устата — лула. Лулата падна на пода.
— Закъснях ли? — попита Невада. — Бързах колкото можах. Бяхме с чичо на театър. Но вече съм тук, Гилбърт.
Гилбърт изпълни нещо а ла Пигмалион и Галатея. От каменна статуя той се превърна в жив млад човек, комуто предстоеше да реши трудна задача. Той пусна Невада в стаята, взе една метличка и започна да чисти снега от дрехите й. Голяма лампа със зелен абажур висеше над статива, на който художникът току-що бе започнал пастелна скица.
— Ти ме повика и аз дойдох — каза простичко Невада. — Получих писмото ти. Защо ме викаш?
— Ти прочете ли писмото? — попита Гилбърт, като си поемаше жадно въздух.
— Прочете ми го Барбара. После и аз го видях. В него беше казано: „Ела в ателието ми тази вечер в полунощ. Непременно!“ Аз, разбира се, помислих, че си болен, но сега виждам, че нямаш такъв вид.
— Аха! — каза неопределено Гилбърт. — Сега ще ти обясня, Невада, защо те помолих да дойдеш. Искам да се омъжиш за мен незабавно — още тази нощ. Виелицата не е пречка. Съгласна ли си?
— Трябваше отдавна да забележиш, че съм съгласна — отвърна Невада. — А виелицата дори много ми харесва. Не мога да търпя тези пищни сватби в черква, и то по пладне. Гилбърт, не предполагах, че у теб има достатъчно дързост, за да ми направиш предложение по такъв начин. Нека ги скандализираме — тази работа засяга само нас, нали?
— Точно така — каза Гилбърт. — Една минутка, Невада, искам да се обадя по телефона.
Той се затвори в малката гарсониера и призова мълниите небесни, кондензирани в прозаични цифри и букви.
— Ти ли си, Джек? Ах, сънливец такъв! Събуди се де! Аз съм, аз. Ще се женя още сега. Да! Събуди сестра си… не приемам никакви възражения. Вземи я със себе си и идвайте. Ама непременно! Напомни на Агнес, че аз я спасих от удавяне в езерото Ронконома. Разбирам, че е глупаво да й напомням това, но тя на всяка цена трябва да дойде. Ние сме сгодени доста отдавна. Роднините нещо не са съгласни, разбираш ли, и затова се налага да действуваме по такъв начин. Чакаме ви в ателието. Не оставяй Агнес да те разубеждава — просто я грабни и толкоз! Идваш ли? Браво! Ще ви пратя незабавно купе. Славно момче си ти, Джек!