Албер Камю
Размисли за гилотината
Малко преди войната от 1914 г. един убиец, чието престъпление бе особено отвратително (той бе заклал семейство фермери заедно с децата им), бе осъден на смърт в Алжир. Става дума за селски работник, извършил убийството в някакво опиянение от кръвта, но който бе утежнил положението си, като бе обрал жертвите си. По случая се вдигна много шум. Всеобщо бе мнението, че обезглавяването е твърде меко наказание за подобен изверг. Такова било, както ми казаха, и мнението на баща ми, потресен най-вече от убийството на децата. Във всеки случай едно от малкото неща, които изобщо зная за него, е, че за пръв път в живота си поискал да присъства на екзекуцията. Той стана посред нощ, за да отиде на мястото на наказанието заедно с огромна тълпа хора. Онова, което видя там нея сутрин, не сподели с никого. Майка ми само разказва, че се втурнал като вихър с разкривено лице, отказал да говори, полегнал за малко на леглото и изведнъж започнал да повръща. Той бе открил истината, скрита под надутите формулировки, с които я прикриваха. Вместо да мисли за закланите деца, той вече непрекъснато мислеше само за това тресящо се тяло, което бяха хвърлили върху дръвника, за да му отсекат главата.
Вероятно този ритуален акт е доста ужасяващ, щом е успял да преодолее възмущението на един прост и справедлив човек и щом наказанието, което е смятал сто процента заслужено, в последна сметка не е произвело върху него друго впечатление, освен че му е обърнало вътрешностите. Когато висшата справедливост предизвиква само гадене у честния човек, когото тя е призована да защитава, изглежда трудно да се твърди, че тя е предопределена, каквато би трябвало да бъде функцията й, да въдворява мир и ред в града. Напротив, става ясно, че то е не по-малко отблъскващо, отколкото престъплението, и че новото убийство далеч не само не поправя оскърблението, нанесено на обществото, но и прибавя нов позор към първия. Това е толкова вярно, щото никой не смее да говори направо за тази церемония. Натоварените да говорят чиновници и журналисти сякаш имат съзнанието за едновременно срамното и провокиращо нещо, проявяващо се в нея, и са създали за случая някакъв ритуален език, сведен до стереотипни формулировки. Така ние четем на закуска, накрая на вестника, че осъденият е „платил дълга си към обществото“ или се е „изкупил“, или „в пет часа присъдата бе изпълнена“. Чиновниците третират осъдения като „заинтересувания“ или „пациента“, или го обозначават със съкращение. За смъртното наказание се пише само, ако мога така да кажа, под сурдинка. В нашето твърде цивилизовано общество ние познаваме, че дадено заболяване е сериозно по това, че не смеем да говорим за него направо. В миналото буржоазните семейства са се ограничавали да казват, че голямата дъщеря има слаби гърди или че бащата страда от „бучка“, защото туберкулозата и ракът били смятани за малко срамни болести. Това несъмнено е още по-вярно при смъртното наказание, след като всички се стараят да говорят за него само с евфемизми. За политическото тяло то е същото, каквото е ракът за човешкото, с тази разлика само, че никой никога не е говорил за необходимостта от рака. Напротив, обикновено никой не се колебае да представя смъртното наказание като нещо за жалост нужно, което узаконява убийството, тъй като е необходимо, но мълчим по въпроса, защо това е за съжаление.
Напротив, моето намерение е да говоря сурово. Не от любов към скандала, нито, както мисля, поради вродена нездрава склонност. Като писател винаги съм се ужасявал от притворството; като човек смятам, че отблъскващите страни на нашето положение, ако са непреодолими, трябва да бъдат посрещнати единствено с мълчание. Но когато мълчанието или езиковите уловки съдействат за поддържането на една грешка, която следва да бъде поправена, или нещастие, което може да бъде облекчено, няма друг изход, освен да се говори ясно и да се изложи на показ мръсотията, скрита под дрехата на думите, франция поделя заедно с Испания и Англия честта да бъде една от последните страни от отсамната страна на желязната завеса, запазили смъртното наказание в наказателния си арсенал. Просъществуването на този примитивен обред у нас е станало възможно само поради безгрижието или незнанието на общественото мнение, реагиращо само чрез тържествените фрази, които са му били втълпени. Когато въображението спи, думите се изпразват от смисъла си: един глух народ отбелязва разсеяно осъждането на един човек. Но да покажат машината, да докоснат дървото и желязото, да чуят звука от падащата глава и внезапно пробуденото обществено въображение ще отхвърли едновременно и речника, и наказанието.