Съмнявам се, че има много читатели, които да прочетат, без да побледнеят, този ужасен доклад. Следователно можем да разчитаме на назидателната му сила и възможностите му за сплашване. Нищо не пречи към него да се прибавят свидетелствата на очевидци, които ще усилят достоверността на лекарските наблюдения. Говори се, че след изпълнение на наказанието лицето на Шарлот Корде поруменяло от псувнята на палача. Не бихме се изненадали, ако чуем по-скорошни наблюдатели. Един помощник-палач, следователно стоящ далеч от подозренията в романтичност и чувствителност, описва така онова, което е бил задължен да наблюдава: „Това бе затворник, обзет от истинска криза на делириум тременс, който бе хвърлен под ножа. Главата умира веднага. Но тялото буквално отскача в коша, напъва въжетата. Двадесет минути по-късно, на гробищата, то още потръпва.“ Сегашният свещеник на Санте, негово преподобие Девойод, който не изглежда да се противопоставя на смъртното наказание, в книгата си „Престъпниците“ дава описание, което отива далеч и подновява историята за осъдения Лангий, чиято отрязана глава отвръщала на името си. „В утрото на екзекуцията осъденият беше в много лошо настроение и се отказа от подкрепата на религията. Познавайки дълбините на сърцето му и любовта към жена му, чиито чувства бяха силно християнски, ние му казахме: «Хайде, от обич към жена ви, покайте се, преди да умрете», и осъденият се съгласи. Той дълго се моли пред разпятието, после като че престана да ни обръща внимание. Докато го екзекутираха, ние стояхме недалеч от него: главата му падна в коритото, поставено пред гилотината, и тялото веднага бе хвърлено в коша: но противно на обичая кошът бе затворен, преди главата да бъде поставена в него. Помощникът, който носеше главата, трябваше да изчака малко отново да отворят коша; или за кратък отрязък от време имахме възможността да видим очите на осъдения, втренчени умолително в мен, като че искаха прошка. Несъзнателно ние прекръстихме за благословия главата и тогава, след това, клепачите трепнаха, изразът на очите се смекчи, после погледът, останал изразителен, се изгуби…“ Читателят ще приеме според вярата си обяснението, предложено от свещеника. Но поне тези очи, „останали изразителни“, не се нуждаят от никакво тълкуване.
Бих могъл да добавя други свидетелства, също толкова кошмарни. Но що се отнася до мен, не искам да се разпростирам. Най-после аз не твърдя, че смъртното наказание е образец и възприемам това мъчение такова, каквото е, една дебелашка хирургическа намеса, осъществена по начин, отнемащ цялата й нравоучителност. Напротив, обществото и държавата, които са се нагледали на какво ли не, могат да понесат тези подробности и тъй като проповядват необходимостта от пример, би трябвало да се опитат да накарат всички да ги понесат, така че да са в течение и открай време тероризираното население да стане изцяло францисканско. Кого се надяваме да сплашим, другояче казано, чрез този непрекъснато скриван образец, чрез заплахата за едно наказание, представено като бързо и безболезнено и изобщо по-поносимо от рака, чрез това изтезание, увенчано с цветята на красноречието. Определено не тези, които минават за честни (и някои от тях наистина са такива), тъй като те обикновено по това време спят, които не са били предизвестени за великия пример, които ще дъвчат филиите си по време на скоропостижното погребение и ще бъдат осведомени за делото на правосъдието единствено в случай, че четат вестници, посредством сладникаво съобщение, което ще се стопи като бучка захар в паметта им. При все това тези кротки създания са ония, които извършват най-голям процент от убийствата. Мнозина от посочените честни хора са престъпници, без да го съзнават. Според един съдия в преобладаващата си част престъпниците, които той познавал, не знаели, докато се бръснели сутрин, че вечерта ще извършат престъпление. В името на назиданието и сигурността следователно би било разумно, вместо да разкрасяваме истината, да покажем истинското лице на осъдения на всички нас, които се бръснем сутрин.