Роджър Зелазни
Размяната
Книгата се посвещава на Девин
ПЪРВА ГЛАВА
Когато видя стария Мор да куцука към фургона, където се беше събрала по-голямата част от обсадилата го войска, господарят на Рондовал осъзна, че е наближил краят на неговото царуване.
Денят бързо избледняваше под буреносните облаци. Постоянно ръмеше студен дъжд, а гръмотевиците се приближаваха с всеки удар, с всеки ослепителен блясък на светкавица. Но Дет Морсън, застанал на главната тераса на крепостта Рондовал, все още не беше готов да се оттегли. Той изтри лице в черния шал и прокара ръка през косата си — бяла като скреж, проблясваща на светлината на светкавиците, освен широката черна ивица, която започваше от челото му и завършваше при основата на тила.
Дет Морсън измъкна изящно изработения скиптър от колана си и с две ръце го вдигна малко над очите, на една ръка разстояние пред себе си. Дишаше дълбоко, говореше тихо. Рожденият белег във формата на дракон от вътрешната страна на дясната му китка запулсира.
Ниско долу една блестяща черта прекоси пътя на атакуващите, от нея израснаха пламъци и се люшнаха към тях. Хората се дръпнаха назад, но стрелците кентаври не отстъпиха от позициите и изпратиха облак стрели. Вихри ги разхвърляха във всички посоки. Дет се засмя. С вдигнат скиптър той запя бойната си песен. Във въздуха, по земята и под нея неговите грифони, василиски, демони и дракони се подготвиха за последна атака.
Старият Мор вдигна жезъла си и пламъците започнаха да намаляват. Дет поклати глава — как само се пропиляваха таланти! Извиси глас и земята потрепера. Василиските напуснаха леговищата си и се втурнаха за да вкаменяват с поглед враговете му. Харпиите се кълбяха над тях, пищяха и ги разсичаха на парчета с острите си нокти. Върколаците се насочиха към техните флангове. Високо горе по скалите драконите чуха мощния му глас и разпериха крила…
Но ето че пламъците умряха и харпиите бяха пронизани от копията на кентаврите, василиските — окъпани в чистата светлина, която се излъчваше от жезъла на Мор — се претърколиха и загинаха, стиснали очи, а драконите — най-интелигентните от всички — бавно-бавно се спуснаха от хълмовете и избегнаха прекия сблъсък с ордата, която вече възстановяваше предимството си. Дет разбра, че късметът се е обърнал, че неговите лешояди са се върнали у дома и историята го е сгащила в ъгъла. Нямаше начин да използва силата си, за да се избави от стария Мор, наблюдаващ ей оттам всеки магически ход. А колкото до материалните порти на Рондовал, те вече бяха блокирани от обсадата.
Той поклати глава и свали скиптъра. Нямаше да има преговори, нямаше да има възможност да се предаде достойно — или дори не чак толкова достойно. Те искаха главата му. Внезапно го обзе предчувствие за остра анемия.
С проклятие Дет Морсън хвърли последен поглед към атакуващите и се отдръпна от терасата. Все още разполагаше с малко време, през което да постави в ред делата и да се подготви за последния миг. Отхвърли идеята да изиграе враговете си, като се самоубие. Твърде недостойно бе. По-добре да вземе неколцина от тях със себе си.
Той изтръска дъждовните капки от наметалото си и забърза надолу към приемната зала. Щеше да ги посрещне на приземния етаж.
Гърмът проехтя почти над главата му. Във всеки прозорец, покрай който минаваше, припламваха светлини.
Лейди Лидия, господарка на Рондовал, с разпусната и развята зад нея смолиста коса, зави зад ъгъла и видя как сянката се плъзна в нишата до вратата. Произнесе мигом заклинание, което обхвана и повечето нечовеци, които вероятно се разхождаха из тези зали, и продължи по коридора.
Щом излезе на открито, се огледа и веднага разбра защо заклинанието й не беше имало абсолютно никакъв ефект. Сблъска се с Миша ръкавичка, крадеца — дребен, мургав човек, облечен в черни дрехи и кожа. До този миг бе смятала, че е заключен на сигурно място в килия под двореца. Той бързо изпъна гръб и усмихнато се поклони.
— Очарован съм да срещна милейди в коридора.
— Как се измъкна? — попита тя.
— Трудно — отвърна той. — Хитри ключалки правят по тези места.
— Изглежда — тя въздъхна и притисна още по-силно до себе си малко вързопче — си успял да се измъкнеш точно навреме, за да докажеш, че си неуловим. Враговете ни вече блъскат по главната врата. Може би точно в този миг минават през нея.
— Значи затова бил целият този шум — рече той. — В такъв случай бихте ли ме отвели до най-близкия таен изход за бягство?
— Страхувам се, че всички са блокирани.
— Жалко — намръщи се той. — Тогава ще бъде ли неучтиво от моя страна да попитам вие накъде сте се разбързали с… О-хо!