— Ще кръстосваме ли заедно небесата?
Страхът си бе отишъл — останало бе само невероятното желание да види огромното чудовище свободно.
Отново се върна там, където можеше да докосне нишката. Докосна я и започна да я следва обратно.
— Търпение, бащице на драконите! Ще видим…
— …и ще избием враговете ти!
— Първо най-належащото.
Проследи нишката обратно до топката от преплетени дъги до входа. Разгледа я как влиза в плетеницата и забеляза къде излиза на повърхността. Възможно ли беше да я измъкне? Можеше ли да разбуди Лунна птица, без да събужда останалите?
Взира се дълго, преди да помръдне. Отначало жестовете му бяха плахи. Скоро обаче лявата му ръка затъна до лакът в блещукащата сфера, а пръстите му следяха всеки завой на дебелата зелена нишка…
По-късно застана с освободената нишка в ръце, увил края й около пръста си. Върна се и отново се изправи пред дремещия великан.
— Сега се събуди! — заповяда той, разви нишката и я пусна.
Тя се сгърчи и отплува. Драконът се размърда.
„Дори са по-големи, отколкото си мислех — реши Пол, взрял се във внезапно отворилото се око, втренчено в него. — Много по-големи…“
Устата се отвори, после се затвори и преглътна. Бе успял да види редиците от подобни на шипове зъби.
„И зъбите и те…“
Приближи се.
„Трябва още малко да изглеждам храбър, докато си проличи кой какъв е тук и сега…“
Протегна ръка и я постави върху огромния врат.
— Аз съм Пол Детсон, господар на Рондовал до второ нареждане — опита се да завърже телепатичен разговор.
Огромната глава се повдигна, извърна се, устата се отвори…
Изведнъж езикът се стрелна напред и го близна — докосването му беше като на пила. Пол залитна и падна по гръб.
— …Господарю мой!
Той се надигна, изтърпя още едно близване и отново потупа дракона по врата.
— Сдържай се малко, Лунна птицо! Аз съм… мекичък.
— Понякога го забравям…
Драконът разпери криле, сниши ги, изправи се, вдигна глава, после я наведе и го подуши.
— Ела, качи се на гърба ми! Нека полетим!
— Накъде?
— Ще се измъкнем от стария тунел, ще поразгледаме света.
Пол се поколеба — куражът му бе понамалял.
„… Но ако сега не го направя, никога няма да се реша — измърмори накрая той. — Знам го. А ако го направя, може пак да го повторя някой ден. А сигурно ще ми се наложи…“
— Един момент — заоглежда се как най-лесно да се изкачи.
Лунна птица наведе глава до земята и изпружи врат.
— Ела!
Пол се изкачи и се настани там, където се надяваше, че ездачите по традиция яхват драконите — над раменете, в основата на врата, където той се разширяваше. Залови се здраво с ръце и крака. Усети как зад него крилата се размърдват.
— Усещам, че свириш на нещо — подхвана Лунна птица, щом тръгнаха напред. — Следващия път го вземи. Ще ми свириш, докато летим. Много обичам музиката.
— Е, това е нещо ново за мене.
Оттласнаха се от земята. Лунна птица веднага намери въздушно течение и то ги отведе към по-широка, по-висока част от пещерата. Светлината на фенера, който Пол бе оставил на земята, бързо помръкна и те полетяха сред пълен мрак — доста дълго, както му се стори на Пол.
Изведнъж ги обля студен въздух и навсякъде покрай тях замигаха звезди. И само миг по-късно, за изненада на самия себе си, Пол запя.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Марк се изтърколи от леглото, придърпа пурпурния халат около раменете си, седна и стисна глава. Изчака стаята да спре да се върти.
Колко ли дни бяха минали — четири, пет, шест? — откакто робохирургът го бе оперирал?
Вдигна глава. Стаята бе тъмна. Нещото, което стърчеше от лявата му очна кухина, жужеше. Най-накрая замлъкна и той успя да огледа онази страна.
Стана и прекоси педантично подредената стая — цялата в метал, пластмаса и стъкло, за да се огледа в огледалото над мивката. Опипа внимателно с връхчетата на пръстите си обшивката на лещата — там, където тя се съединяваше с веждата и със скулата.
… Все още беше твърде нежно. „Тези лекарства ми замъгляват мозъка, но ако искам изобщо да мисля, ще трябва да погълна още…“
Извади от чекмеджето флакон с таблетки, глътна две и започна да се мие и бръсне, без да пали лампата.
„… Обаче си има известни предимства, особено от тази гледна точка. Сигурно е полунощ…“
Извади чифт кафяви панталони с много джобове, зелен пуловер, чифт ботуши. Отвори задната врата на жилището си и излезе на терасата. Личният му летателен апарат беше там, на полянката — с делтообразни крила, стъклено лъскав и лек. В далечината механичните същества се издигаха и спускаха, видими само в лявото му зрително поле. Вдиша аромата на донесените отдалече растения, обърна се, приближи асансьорната шахта и се спусна три равнища по-надолу — на моста, който водеше към шосето. Прекоси го и тръгна към центъра за наблюдение в по-долната съседна сграда.