Щом стигна до библиотеката, посегна да си налее едно питие за случая. Изненада се — бутилката бе празна. Беше си мислил, че са останали няколко глътки вино. Също така според него бе останала и храна, макар че на масата сега нямаше нищо.
Сви рамене и тръгна към стълбището. С помощта на заклинание щеше да си вземе още от килера. Беше изгладнял след тази нощ на приключения.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Пол бе проследил всички магически нишки из целия Рондовал и сега, когато денят избледняваше, се бе оттеглил — лежеше и чакаше дали ще заработят и какво ще хванат.
В малката всекидневна, в която не влизаше толкова често преди, той седеше в центъра на своята паяжина и чакаше. Не беше си поставил друга цел, освен мисленето по време на този период, но това бе съвсем уместно. Всъщност, беше чудесно.
Нишките се простираха около него — сребристо сиви, натегнати. Беше ги опънал същия следобед из целия замък като призрачни телеграфни жици. Чувстваше ги всичките до една, знаеше докъде води всяка една от тях.
Вече бе стигнал до извода, че при нормални условия те са невидими за обикновените хора. Да ги събере, да ги забележи, да ги използва — всичко това беше част от неговата сила — същата сила, която го бе довела тук, на това място, за което сега знаеше, че е неговият дом. И другите, които бяха живели тук, също я бяха притежавали наред с други знания и умения — неща, за които той все още имаше какво да научи. Зачуди се…
Мор го бе отнесъл оттук още като бебе — така бе казал старецът — и го бе разменил с истинския Даниъл Чейн. Ако се бе родил тук и го бяха отнесли по време на битката, причинила такава разруха на това място, то тогава пораженията в замъка бяха нанесени преди малко повече от двадесет години — разбира се, ако и тук времето тече приблизително по същия начин. Каква ли би могла да бъде причината за конфликта и кои са били главните действащи лица? След като бе обмислил всичко, реши, че неговите родители са били губещата страна и без съмнение сега са мъртви.
Замисли се за тях. В многобройните стаи имаше много непокътнати портрети — някой от тях сигурно беше на господаря Дет, автора на дневниците, човекът, който бе решил, че е неговият баща. Ала под никой портрет не беше изписано име, а коя е била майка му, Пол нямаше никаква представа.
Китката му леко го сърбеше, но от нишките, които бе опънал, все още не идваше никакъв знак. Гледаше как коридорът зад вратата помръква. Помисли си за света, в който изведнъж се бе намерил и се зачуди дали щеше да види и нишките в своя собствен свят, ако се бе опитал. Чудеше се и какъв ли щеше да бъде, ако бе израснал тук. Сега усещаше, че е господар на това място, макар и да не разбираше цялата му история и не можеше да понася присъствието на натрапници.
Защото натрапник имаше. Беше толкова сигурен в това, сякаш го бе видял да се прокрадва насам-натам. Знаеше го не само от факта, че всичката храна и пиене, които оставяше, кой знае как изчезваха, но и от хиляди други дреболии — дръжките на врати, които помнеше, че са прашни, се оказваха излъскани до блясък; откриваше някои незабележими размествания, резки следи от тътрещи се крака по коридори, по които никой не беше минавал. Всичко това усилваше чувството за чуждо присъствие. Имаше ирационалното усещане, че самият Рондовал го предупреждава.
И той бе изработил това заклинание внимателно — отчасти по интуиция, отчасти ръководейки се от намеците в бащините си книги. Струваше му се, че е направил всичко както трябва. Когато посетителят се размърдаше, той веднага щеше да разбере…
Пак онзи сърбеж. Само че този път не утихна, а пръстът му подскочи към една нишка. Той я докосна, усети как пулсира. Да. Точно тази водеше към една от задните разрушени кули. Много добре. Хвана я между пръстите си и започна да извършва тайнствени движения. Сърбежът в китката се засилваше.
Да. Движещо се човешко тяло — тяло на мъж — бе задействало неговата алармена система. Точно сега нишката се разрастваше, пулсираше от сила, здраво бе оплела натрапника.
Пол се усмихна. Волята му потече по нишката и накара мъжа да замръзне, където и да беше той.