— А сега, приятелче — измърмори Пол, — е време да се срещнем. Ела при мене!
Човекът бавно се спускаше по стълбите на кулата — движенията му бяха забавени и механични. Опитваше се да се противи на заклинанието, което бе осъзнал, че са му приложили, но без никакъв успех — продължаваше да се движи напред. По челото му изби пот, стисна зъби. Гледаше как краката му напредват с уверена крачка надолу по стълбите, после — по коридора. Опита се да се залови за някоя каса на врата, за някоя колона, по ръцете му неизменно се откъсваха. Най-накрая се скриха под наметалото.
Мигове по-късно той държеше дълго въже за катерене, което припряно завърза за лявата си китка. Прикачи малка абордажна кука към другия му край, метна го и го прехвърли през един висок прозорец. Подръпна въжето два — три пъти — беше се закрепило здраво. Сграбчи го с две ръце, отпусна се и занарежда молитва към Дуастир, бога на крадците.
Пол се намръщи. Бе осъзнал, че мъжът вече не се приближава към него. Напрегна се, ала натрапникът не идваше насам. Стана, изруга и тръгна след нишката по сумрачния коридор. Щом приближеше свещи, те пламваха. Чак след като преполови разстоянието, му хрумна, че и другият сигурно владее някаква сила. Как иначе би успял да спре насред пътя, след като го влечеше толкова мощно заклинание? Може би трябваше да извика Лунна птица и да сплаши натрапника с груба сила…
Не. С този акт на защита, реши той, ще се справи и съвсем сам, ако това изобщо беше възможно. Имаше нужда да премери сили с някого, а сега му се струваше, че защитата на Рондовал вече е негова лична работа — след като той притежаваше замъка и замъкът притежаваше него.
Можеше и да не забележи дребничкия мъж в черни дрехи, ако внезапно тръгналата нагоре сребърна нишка не бе насочила вниманието му нататък. Видя чифт ритащи крака, които все още се опитваха да ходят, докато човекът се набираше нагоре само на ръце.
— Невероятно! — възкликна Пол, протегна ръка нагоре и отново докосна нишката. — Прекрати всякакви опити да ми избягаш! Слез долу! Върни се! Веднага!
Мъжът спря да се катери, ботушите му замряха неподвижно. Увисна за миг и започна да се спуска надолу. После, на около десетина крачки от земята, в пълно подчинение на заповедта, която беше получил, макар това да не му харесваше, пусна въжето, събра пети и тупна право пред него.
Пол отскочи назад, удари рамото си в стената и се завъртя настрани. Човекът се хвърли на пода до него, изпълнявайки заповедта, и след това хукна да бяга.
Пол се изправи, докосна нишката, тя се плъзна и уви като ласо глезените на непознатия. Мъжът се просна по очи.
Пол тръгна към него, поддържайки нишката напрегната. Мъжът се претърколи, в ръката му блесна нож и той замахна към бедрото му. Пол, вече нащрек, отскочи назад. Нишката образува примка, уви се около китките на другия и се затегна.
Ножът падна на пода, отхвръкна надалече и потъна в далечните сенки. Бледите му очи срещнаха очите на Пол и се втренчиха в тях безизразно.
— Длъжен съм да ти кажа, че проявяваш изключително въображение при изпълнение на заповеди — отбеляза Пол. — Много буквално ме разбираш, когато искаш и се възползваш от всяка примка, която ти попадне, когато не искаш. Да не си учил право?
Другият се усмихна.
— Доста пъти съм бил достатъчно близо до тази професия — отвърна той с мек, почти любезен глас и въздъхна. — Ами сега какво ще правим?
Пол поклати глава.
— Не знам. Представа нямам нито кой си, нито какво искаш. В интерес и на безопасността ми, и на любопитството ми е да науча.
— Името ми е Миша ръкавичка и не искам да ти сторя нищо лошо.
— Ами защо тогава щъкаш тайно тук и крадеш храна?
— Човек трябва да яде… А пък щъкам тайно поради собственото си желание да съм в безопасност. Всичко, което знам за тебе, е, че си магьосник и яздиш дракони. Нещо не ми се щеше да дойда да ти се представя.
— Доста разумно — отбеляза Пол. — Виж, ако изобщо знаех какво търсиш тук, по-лесно бих съчувствал на тежкото ти положение.
— Е, ами… — проточи Миша ръкавичка. — Аз съм, както му викат, крадец. Бях дошъл тук с цел да открадна една колекция от инкрустирани със скъпоценни камъни фигурки, принадлежащи на господаря Дет. По поръчка. Трябваше просто да ги доставя на купувача от Уестърланд, да си прибера парите и да си вървя по пътя. За лош късмет Дет ме спипа — горе-долу като тебе сега — и ме заключи в една от килиите долу. Когато най-после успях да избягам, войната бушуваше с пълна сила. Замъкът беше обсаден и врагът всеки момент щеше да нахлуе вътре. Видях как Дет умира след магьоснически дуел с един стар вълшебник и реших, че най-безопасното място за мене си е моята килия. Обаче на връщане сбърках пътя и накрая се намерих в една пещера, където заспах. Когато се събудих, те видях да летиш на онзи огромен дракон. Махнах се оттам, качих се тук, бях гладен… Не можех да си взема от храната в килера.